Селцето

Екранът на информатория отново просветна: „В случай че на изследваната планета се открият попаднали там в резултат на небрежност на предишна експедиция или в резултат на нещастен случай предмети от земен произход, експедицията е длъжна да ги вземе със себе си, а при невъзможност да го направи — да ги унищожи“.

— Нали ви казвах! — Клавдия беше доволна, че паметта й не я е подвела.

— Но как така? — възрази Сали. — Та там има хора…

— Хора, загинали преди двайсет години.

— Няма нужда да бързаме — обади се Павлиш. — Още не сме си тръгнали.

— Трябва да побързаме — каза Клавдия.

Тя отново се ровеше в индекса.

Павлиш не осъзнаваше, че Клавдия води война с него. Той беше забравил напълно за своя бунт, за това, че беше отишъл на „Полюс“, като явно не й се беше подчинил, и тя беше принудена заради самата себе си да утвърди лидерството си.

— Това беше някъде в забележките — припомняше си тя. — Тук трябваше да има забележки.

— Не разбирам — рече Сали. — Какво може да се случи?

— Може да сбъркам в точните формулировки — каза Клавдия, — но смисълът ми е ясен. Както трябва да е ясен и за вас. Корабът, претърпял крушение, е източник на земни микроорганизми. По наша вина може да настъпи екологическа катастрофа.

— Микробите са измръзнали — възрази Павлиш.

— Ти можеш ли да го гарантираш? Като биолог?

— Не, не мога — съгласи се Павлиш.

Той разбираше какво иска да каже Клавдия. Павлиш беше влязъл в кораба. И ако нещо от този чужд свят беше останало там, включително и вреден микроорганизъм, Павлиш му беше дал шанс да се измъкне навън. А сега не беше чак толкова студено — дори и високо в планините. И не беше сигурно ще се случи ли нещо, или не. Най-вероятно нямаше да се случи. Но инструкциите бяха съставени от много умни и предвидливи хора.