Вампирът Лестат

Паднах на колене и усетих, че той ме крепи, кръвта се изливаше от мен с чудовищно упорство и аз не можех да я спра.

— Дявол! — опитах се да изкрещя. Изтласквах думата все по-нагоре и по-нагоре, докато тя се изтръгна от устните ми и вцепенението отпусна крайниците ми. — Дявол! — изревах отново, хванах го замаян и го захвърлих на пода.

След миг вече го бях докопал, отворих с трясък стъклената врата и го повлякох с мен в нощта.

Токовете му стържеха по каменните плочи, лицето му бе въплъщение на яростта. Стиснах дясната му ръка и го разтърсих, главата му се отметна назад и той не можеше нито да види, нито да прецени къде се намира, нито да се залови за нещо, заудрях го с десницата си и го удрях, и го удрях, докато от ушите му, от очите му, от устата му шурна кръв.

Повлякох го през дърветата далече от светлините на двореца. И докато той се мяташе, докато в изблик на сила се мъчеше да се изправи, той изстреля, че ще ме убие, защото сега притежава силата ми. Бил я изпил от мен и обединена с неговата сила, тя щяла да го направи непобедим.

Разярен, аз го стиснах за гърлото, изтиках главата му надолу и наврях лицето му в пътеката под мен. Приклещих го и започнах да го душа, докато кръвта не рукна в мощни изблици от зейналата му уста.

Той би изпищял, ако можеше. Коленете ми се забиха в гърдите му. Вратът му се издуваше под пръстите ми, кръвта шуртеше и се изливаше от него с клокочене, и той въртеше глава на двете страни, очите му се отваряха все по-широко и по-широко, ала не виждаха нищо. И когато го усетих как омеква в ръцете ми, аз го пуснах.

Пак го заудрях, обръщах го насам и натам. А после извадих меча си, за да му отсека главата.

Да живее така, ако може. Да бъде безсмъртен така, ако може. Вдигнах меча, и когато погледнах надолу към него, дъждът плющеше по лицето му, а той ме гледаше като полужив, неспособен да се примоли за милост, неспособен да се помръдне.

Чаках. Исках да ми се примоли. Исках да ми заговори с онзи мощен глас, пълен с лъжи и лукавство, гласът, накарал ме за един чист, ослепителен миг да повярвам, че отново съм жив и свободен, и отново пречистен. Пъклена, непростима лъжа! Лъжа, която никога нямаше да забравя, докато съм жив на тази земя. Исках гневът да ме пренесе през прага на неговия гроб.

Ала от него не идеше нищо.

И в този безмълвен миг на страдания красотата му бавно се възвърна.

Той лежеше на чакълената пътека — пребито дете, само на метри от преминаващите карети, звънтенето на конски подкови, трополенето на дървените колела.

И това пребито дете приютяваше злини и знания, натрупани с векове, и от него не идеха позорни молби, а само тихото и наранено осъзнаване на себе си. Древно, древно зло, очи, видели мрачни векове, които аз единствено сънувам.

Пуснах го, изправих се и прибрах меча си в ножницата.

Направих няколко крачки и рухнах на една мокра каменна пейка.

Далече фигури живо се суетяха около счупения дворцов прозорец.