Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
Казах на Роже да прати в Лондон куриер с известието, че Никола дьо Ланфан е загубил разсъдъка си. Актьорите не биваше са се връщат у дома.
А после отидох на булевард „Дю Тампл“ и го открих на репетиция, също тъй развълнуван и безумен като преди. Пак се беше натруфил и беше сложил накитите си от времето, когато бе любимият син на баща си, ала вратовръзката му бе вързана накриво, чорапите — омотани, а косата — оплетена и чорлава като косата на затворник от Бастилията, който не се е виждал в огледало от двайсет години.
Пред Елени и останалите му заявих, че нищо няма да получи от мен, ако не получа обещание, че нито един актьор и актриса от Париж никога няма да бъдат убити или съблазнени от новото сборище, че Рено и трупата му никога няма да бъдат привлечени в Театъра на вампирите — сега или в идните години и че на Роже, който ще държи кесията на театъра, никога няма да бъде нанесена и най-малка вреда.
Той ми се присмя, подиграваше ми се като преди. Но Елени го накара да млъкне. Тя се ужаси, когато разбра за импулсивните му кроежи. Тя бе тази, която даде обещанията и ги изиска и от другите. Тя го укроти и смути с объркани думи от старите времена, и го накара да се подчини.
И точно на Елени аз поверих окончателното ръководство на Театъра на вампирите и на доходите му, за които щеше да се погрижи Роже — това и позволяваше да прави с него каквото си пожелае.
Преди да си тръгна от нея онази нощ, аз я разпитах какво знае за Арман. И Габриел беше с нас. Пак бяхме в уличката откъм задния вход.
— Той наблюдава — отвърна Елени. — Понякога позволява да го видят.
Изражението й много ме объркваше. Бе скръбно.
— Но само Бог знае как ще постъпи той — додаде тя боязливо, — когато открие какво се случва тук.
Пета част
Вампирът Арман
1
Пролетен дъжд. Дъжд от светлина, който напояваше всяко свежо листо по дървесата на улицата, пропиваше във всяка плочка от паважа, дъждовните капки вплитаха в светлина самата празнота на мрака.
И балът в „Пале Роял“.
Кралят и кралицата пяха там и танцуваха с народа. Интригантски разговори в сенките. Кого ли го е грижа? Кралства се въздигат и пропадат. Само не горете картините в Лувъра, това е всичко.
Отново изгубен сред цяло море от смъртни; свежа кожа и зачервени бузи, планини от напудрени коси върху женските глави, окичени с всякакви галантерийни нелепици, дори и миниатюрни тримачтови кораби, мънички дървета и птиченца. Пейзажи от перли и панделки. Широкоплещести мъже, като петли в сатенени сюртуци, подобни на разперени крила. От лъщенето на диамантите ме боляха очите.
Гласовете понякога докосваха повърхността на кожата ми, смях, ехото на нечестив смях, венци от ослепителни свещи, пяната на музиката се плискаше по стените.
Дъждът нахлуваше през отворените врати.
Миризма на човеци, която нежно подклаждаше глада ми. Бели рамене, бели шии, силни сърца, отмерващи онзи вечен ритъм, толкова много отсенки сред тези голи деца, скрити в богатства, диваци, които се мъчеха под повои от плюшени шнурове, инкрустации и бродерии, с изтормозени крака, обути в обувки с високи токове, и маски като турели около очите им.
Въздухът излиза от едно тяло и бива вдъхван в друго. А музиката, дали тя излиза от едно ухо и влиза в друго, както твърди старата поговорка? Ние вдишваме светлината, вдишваме музиката, вдишваме мига, преминаващ през нас.
Сегиз-тогиз върху мен се спираха погледи, изпълнени с някакво смътно очакване. Бялата ми кожа ги караше да се спират, но защо ли, когато те самите си пускаха кръв от вените, за да поддържат деликатната си бледност? (Нека ти държа таса и после да го изпия!) А очите ми — какво ли бяха сред това море от фалшиви скъпоценности?
Ала шепотът им се приплъзваше около мен. И тези аромати, ах — нито един не бе подобен на другите. И съвсем ясно, сякаш изказани на глас, идваха призиви от смъртни тук и там, усетили какво съм аз, усетили страстта.
На някакъв древен език те приветстваха смъртта, те копнееха за смъртта, когато тя преминаваше през залата. Ала дали наистина знаеха? Не знаеха, разбира се. И аз също не знаех! Това бе съвършеният ужас! И кой съм аз, че да нося тази тайна в себе си, да жадувам да я споделя, да искам да хвана онази стройна жена там и да изсмуча кръвта от сочната плът на малката й закръглена гърда!
Музиката се лееше — човешка музика. Цветовете на залата припламнаха за миг, сякаш всичко щеше да се стопи. Жаждата се изостри. Тя вече не бе само идея. Тя пулсираше във вените ми. Някой щеше да умре. Да бъде изсмукан до капка само след миг. Не мога да понеса тази мисъл, мисълта за онова, което ще се случи, пръстите на гърлото усещат кръвта във вената, усещат как плътта се поддава, как ми се отдава! Къде? Това е моето тяло, това е моята кръв.