Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
Изпрати своята сила, Лестат, като език на влечуго, да се стрелне и да грабне подходящото сърце.
Сочни ръчички, узрели за изстискване, мъжки лица, които, гладко обръснати, блещукат, мускули се напрягат под пръстите ми, нямаш шанс!
И под тази божествена химия, под тази панорама на отричането на разложението, аз виждах костите!
Черепите под тези нелепи перуки, две зейнали дупки, взиращи се иззад повдигнатото ветрило. Зала, пълна с клатещи се скелети в очакване единствено камбаната да забие. Точно както бях видял публиката онази нощ в залата на театъра на Рено, докато изпълнявах ужасилите ги фокуси. Ужасът щеше да сполети всяко второ същество в тази зала.
Трябваше да се махна оттук. Бях допуснал ужасна грешка.
Това тук бе смъртта, и аз не можех да избягам от нея, просто не можех да се измъкна! Бях оплетен сред смъртни същества, сякаш това чудовищно място бе капан за вампири. Стрелнех ли се навън, това щеше да вкара цялата бална зала в паника. Възможно най-предпазливо се запромъквах към отворените врати.
И до далечната стена, на фона на сатен и филигран, с ъгълчето на очите си аз мярнах, сякаш създаден от въображението ми, Арман.
Арман.
И да е имало зов, аз не го бях чул. И да е имало поздрав, не бях го усетил. Той просто ме гледаше — лъчезарно създание, обкичено със скъпоценности и облечено във фестонирани дантели. И това видение бе Пепеляшка, разкрита на бала, Спящата красавица, отваряща очи под преплетените паяжини, помитаща ги само с един замах на топлата си ръка. Чистият тон на въплътената красота ме накара да ахна.
Да, съвършено облекло на смъртен, ала то го правеше да изглежда още по-свръхестествено, лицето му бе твърде ослепително, тъмните му очи — бездънни, и само за частица от мига проблеснаха така, сякаш бяха прозорци към огньовете на ада. И когато гласът му се разнесе, той бе приглушен и почти дразнещ, принуждаваше ме да се съсредоточа, за да го чуя.
Цяла нощ ти търсеше мен — казваше той. — И ето ме, аз те чакам. От самото начало те чакам.
Струва ми се, че още тогава, докато стоях, неспособен да откъсна очи от него, аз усетих, че никога повече в моите години на скиталчества по този свят няма да постигна такова дълбоко прозрение на истинския ужас, който сме ние.
Той изглеждаше сърцераздирателно невинен сред тълпата.
Ала погледнех ли го, аз виждах подземия и чувах ударите на тимпани. Виждах осветени от факли полета, където никога не съм бил, чувах неясни заклинания, усещах по лицето си жежкия полъх на бушуващи пожари. И те, тези видения, не идваха от него. По-скоро сам ги изтръгвах.
И все пак Никола, смъртен или безсмъртен, никога не е бил тъй пленителен. Никога Габриел не бе ме омайвала така.
Боже мили, това е любов! Страст! И всичките ми минали амурни приключения бяха само нейна сянка.
И като че в ромолящия ритъм на мисълта той ми даде да разбера, че съм бил голям глупак, като съм си въобразявал, че няма да бъде така.
Кой може да ни обича, теб и мен, така, както ние можем да се обичаме? — прошепна той и ми се стори, че устните му наистина трепнаха.
Другите го гледаха. Виждах как се носят с комично бавни движения; виждах как погледите им се вперват в него, видях как светлината пада върху него под нов, разкошен ъгъл, когато наклони глава.
Аз вървях към него. Той като че вдигна ръка и ми махна, но не ми махаше, беше се обърнал и видях пред мен фигурата на младо момче, с тесен кръст, изпъчени рамене и високи стегнати прасци под копринените чорапи, момче, което, щом отвори вратата, се обърна и махна отново.
Хрумна ми безумна мисъл.
Вървях след него и ми се струваше, че всички онези неща не са се случили. Нямаше подземие под Гробището на невинните и не той бе онзи древен, страховит злодей. Нищо не ни заплашваше. Ние бяхме сумата на нашите желания и това ни спасяваше. И огромният, невкусен още ужас на собственото ми безсмъртие не се ширеше пред мен, ние плавахме по спокойни морета с познати фарове и бе време да паднем в прегръдките си.