Разбитото око

— Чуйте истината, заблудени.

— Браксите открай време живеели на ръба в онзи край на света, макар че тогава той още не бил Напуканите земи. И все пак бил пустиня, където е трудно да оцелееш. В онези времена вярвали, че всеки цвят е бог или богиня, а хората избирали някой от тях. Притеглящите не можели да служат на два цвята, защото всички цветове воювали помежду си или поне враждували. Притеглящите се стичали към онези части от света, където техният цвят преобладавал, и така само засилвали разликите. В плодородните равнини на Рутгар зеленото изобилствало, затова зелените по света изоставяли своите народи и се преселвали там, съградили своя храм, трудели се да направят земите си още по-плодородни, още по-зелени. Така било и в Червените скали на Аташ, и при вулканите във вътрешността на Тирея.

— Но вярата на браксите била друга. За тях светлината не била основното в магията, а само началото, средството да влееш волята си в света и в своята общност. Те не вярвали както Хромария много по-късно, че Волята е ограничена. Не смятали, че изчерпват душите си, като създават големи. Тя вярвали, че Волята е като мускул и укрепва с всяко използване, а не изтича като песъчинки от часовник…

Огледа кръга и продължи:

— Боговете се въздигали и пропадали, а деветте кралства пъшкали под бремето на борбите помежду им. Когато червените се събрали под знамената на Дагну Тринайсети, потеглили на война и изтребили сините до последното дете, с това нарушили равновесието. Цяло поколение нямало сини притеглящи, червеното се разбушувало, пустините се разпрострели, земята се цепела, моретата пресъхвали. Настанала повсеместна суша, а браксите били сред най-уязвимите народи. Сродните им племена в пустинята измрели. Не настъпили по-добри времена и когато сините си отмъстили след две поколения — водите се надигнали и залели каньоните. Имало такива наводнения, че отнесли по-добрата почва. И браксите решили, че трябва да намерят сила, за да наложат своята воля в света, който ги пренебрегвал и мачкал с войните си, без дори да подозира за съществуването им. А ние нека…

— … чуем и повярваме — изрекоха останалите заедно с него.

Тея вече предполагаше, че думите при всеки разказ на историята може и да се различават по малко, но винаги има фрази, които изискват отговор от слушателите. Полазиха я тръпки.

— Така се родил Орденът. В началото имало само един — Ора’лем, Скрития, първата Сянка. Носел наметало, в което вложила цялата си воля жена с дарбата на полихром, умееща да цепи светлината — способност, приписвана лъжливо от Хромария единствено на Призмите. Но Ора’лем бил убит, когато се натъкнал на подчервен, защото наметалото го прикривало само във видимия спектър. След смъртта му успели да си върнат наметалото с цената на големи премеждия и Орденът решил, че Сенките ще действат винаги на двойки от мъж и жена, защото каквото е непосилно за мъжете, е по силите на жените, и обратното. Така можели взаимно да се пазят от слабостите си. През годините Орденът се сдобил с четиринайсет наметала, някои по-изкусно направени от другите. Две, вече изгубени, притежание на някогашни бродници в мъглата, скривали носителите си в целия спектър… Тези четиринайсетима воини, първите Сенки, прониквали невидими сред всички народи по света. Четиринайсет праведни остриета, които въздавали правосъдие. Четиринайсет бродници в мъглата закриляли и народа на Браксос, и обезправените навсякъде. Отивали при всякакви притеглящи и нашепвали в ушите на онези, чиято мощ застрашавала равновесието, увещавали ги да бъдат сдържани. Понякога ги слушали. По-често им се опълчвали и четиринайсетте носели смърт на малцина, за да запазят живота на мнозина.