Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година
- Автор: Чудинова Елена Петровна
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Велик архонтски събор
- ISBN: 9786199004111
- Переводчик: Надя Попова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година». Краткое содержание книги:
Антиутопията „Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година“ (2005) й донася невероятен успех с продадени над 100 000 екземпляра в Русия.
* * *
Годината е 2048. Властта в Западна Европа е в ръцете на ислямисти, Европейският съюз е преименуван в Еврабия. Шериатът е узаконен, католическите храмове се унищожават и поругават. Французите, които отказват да приемат исляма, са обречени да живеят в гето. Символът на християнска Европа – катедралата „Парижката Света Богородица“ е превърната в джамията „Ал-Франкони“.
В Париж са останали две сили, които се противопоставят на окупацията. Армията Маки и католиците традиционалисти, криещи се в катакомбите на Париж. Двете сили се обединяват в един последен опит да спасят храма „Нотр Дам“.
— Не, имам съм, аз съм имамът на джамията „Ал-Франкони“, ето ги свидетелите ми! Това наистина съм аз! Кой би посмял да се представя за толкова важно лице, за човек, който може да бъде разменен, който е изгодно да се размени срещу…
— Млъкни за малко и ме чуй – София кой знае защо духна в дулото на револвера си. – Ти не си имамът на джамията „Ал-Франкони“, защото от днес никаква джамия „Ал-Франкони“ не съществува. Ти си простичко казано – едно безработно имамче.
— Какво?! Как?! – Очите на Мовсар-Али се ококориха, ченето му увисна. Сякаш бе видял пред себе си тракащо с костите си привидение, макар че в действителност той гледаше отец Лотар и черното му расо.
— Да, точно така стоят нещата. От този ден нататък и завинаги това отново е катедралата „Парижка Света Богородица“.
— Тук вече грешиш, жено! – Колкото и да е странно, на Мовсар-Али май най-накрая му беше омръзнало да малодушничи, точно сега, когато за това си имаше най-основателна причина. Той не можеше да надмогне страха си, но поне сега се опитваше да се бори с него, като ту го надвиваше, ту губеше предимството си. – Много грешиш! Да речем, че ще издържите на острова седмица, е, нека предположим, че ще е дори месец! Наоколо е шериатска Франция! Нима си мислиш, че някой ще позволи вашето гнездо на оси да си остане тук просто така? Наистина, жените нямат ум, но нямат ум и онези, които слушат жени! Какво си въобразявате всичките? Ще ви пометат оттук, непременно ще ви пометат! И тази сграда отново ще стане джамията „Ал-Франкони“, не може да е другояче!
— Може и още как. – София мушна револвера в джоба си. – Нотр Дам никога повече няма да бъде джамия. А по какъв начин това ще се осъществи – засега ти е рано да знаеш. Така че, ако разбира се, ти самият не се навреш между шамарите, още не ти е дошло време да умираш. Ние те пускаме.
— Пускате ме? – Имамът кой знае защо позеленя и се олюля на краката си, които отново се бяха подкосили.
— Да. Теб, с цялата ти шайка, в смисъл – свита. Ще те придружат до барикадите и ще те пуснат. Ще им занесеш интересна новина. Всички трябва да знаят, че вече няма никаква джамия. Че тук се отслужва светата меса. Че кръстът е победил полумесеца.
София направи небрежен жест с ръка. Трима макисари поведоха пленниците към изхода. Имамът вървеше и се олюляваше. От едната страна го подкрепяше едната от жените му, от другата – един от младоците.
— Давай-давай! – Йожен-Оливие ободрително кимна на изостаналата от групата жена с детето, като й сочеше с ръка излизащите. Изглежда, че тя зле разбираше лингва франка или пък беше твърде изплашена. – Никой няма да те пипне, можеш да си тръгваш с останалите.
— Чуйте… кафири… – Жената говореше на лингва франка с някакъв странен акцент. – А може ли… Може ли да не си тръгвам? Нали вие няма да ни убиете? Чувала съм, че вие не убивате деца и жени. Това не ми го е казал един човек, много хора са ми го казвали. Повече не знам за вас, кафирите, почти нищо, не съм ходила на училище, дори не мога да чета. Но за сметка на това мога да работя за вас, мога да върша много и най-различна работа, каквато върши прислугата. Кълна се, че съм добра в работата!
— Но за какво ти е? – едва можа да каже от изненада Йожен-Оливие. – Нали си най-младата жена на имама?
Жената потръпна с цялото си тяло.
— Да…
— Виж какво, дете. – Гласът на София прозвуча неочаквано нежно. – Свали за начало този парцал.
Младата жена изплашено понечи да се дръпне, въздъхна силно, на пресекулки, а след това рязко, сякаш се страхуваше да не размисли, смъкна фереджето си.
Оказа се, че не е просто млада, а направо невръстна, тънка, синеока, със светли мигли и почти безцветни коси.
— И защо ти е трябвало да криеш хубавото си личице? Казвай сега какво става, но по-бързо, защото нямаме никакво време.
— Не мисля, че с кафирите може да ми е по-зле, отколкото сред правоверните. Ожениха ме за имама, защото родителите ми много искаха да се сродят с влиятелен човек, а той… Вижте, госпожо, това е синът ми! Нали виждате, че той има светла косица… Мъжът ми искаше… искаше…
— Искаше да го представи за дете от гетото? – бързо довърши изречението София. – Канел се е да го пожертва, ако нещо стане, нали?
Невръстната жена слабо кимна и още по-силно притисна момченцето до гърдите си.
— Познат номер. – София сякаш не забелязваше погледите, които си разменят съратниците й. – Разбира се, че никой не те кара да вървиш след него. Левек, я изпрати момичето до метрото. Ще я зачислиш в някоя от евакуационните групи, с една дума, преценявай на място.