Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година

Пушката шумно падна, безполезна и за двамата. Безполезен беше револверът в кобура на Йожен-Оливие, с нищо не можеше да помогне и на полицая неговият също прибран в кобура пистолет. Те се бяха вкопчили един в друг, всеки притискаше другия към камъка, поклащаше се, като се стремеше нито за миг да не разхлабва захвата си.

— Кафир, измет, свиня – съскаше полицаят.

Йожен-Оливие се бореше мълчаливо, той беше къде по-добре подготвен професионално, за да си позволява толкова бездарно да си хаби дъха.

Момчето се оказа едро и яко, добре хранено, беше поне с десет килограма по-тежък от Йожен-Оливие. Разбираше го и още как!

— Ще те смажа, мръсен кафир! Жал ми е да хабя патрон за теб, хич не се и надявай, направо ще ти прережа гърлото! Ще ми се усмихнеш от ухо до ухо! – Полицаят явно се ядосваше, че Йожен-Оливие не отговаря. Докато изригваше ругатни с месестите си алени устни, плюнките му гадно пръскаха наоколо.

Незабележимо, съвсем лекичко, Йожен-Оливие започна да притиска брадичката си към гърдите. Притисна се още по-силно до стената, рязко отметна глава нагоре.

Ударът, насочен към брадичката на противника, може и да не беше кой знае колко силен, но тялото му за миг трепна от болка, мускулите забележимо омекнаха, хватката му малко се отпусна. Йожен-Оливие бързо клекна, подсече мюсюлманина в сгъвката на колената, събирайки всичките си възможни сили, изправи се, като продължаваше да стиска коленете му с ръце, вдигна го и като прехвърли тялото му чак до раменете през парапета, започна да го блъска…

— Не-е-е!! – Главата на полицая висеше в бездната, но той правеше отчаяни усилия да се откопчи и да скочи обратно от парапета на покрива, Йожен-Оливие го натискаше, натискаше го все повече и продължаваше да го изблъсква надолу с всички сили. – Ти няма да посмееш!! Няма да посмееш!! Баща ми ще те свари жив, ще те набие на кол, ти просто не знаеш, кретен такъв, кой е баща ми, та той ще те…

Последен тласък – тялото се гмурна напред и надолу толкова стремително, че Йожен-Оливие едва успя да откопчи собствените си пръсти.

Викът отекваше и се множеше, тялото се премяташе, докато падаше и изглеждаше странно сковано, сякаш вече мъртво.

Пред очите му подскачаха светещи точки, слепоочията му лудо пулсираха. Странна мелодийка, прозвучала някъде досами него, му заприлича на ехо от кошмарен сън. Малък скъп мобилен телефон, от сгъваемите, за който, за своя зла участ, не подозираше Мовсар-Али, се търкаляше на земята, изпаднал по време на борбата.

По дяволите, нека си дрънчи! Пред очите му вече се въртяха по-малко светещи точки. Не, не бива да се обажда. Но все пак трябва да е наясно – ами ако ония долу са разбрали какво се е случило тук? Или пък са видели? Йожен-Оливие отвори телефона.

— Ало?

— Ти ли си, Уали-Фарад? Как е положението там при вас, всичко наред ли е? Ей, кой е на телефона?! Някой там от джамията! Повикайте сина ми!

— Той не може да се обади. Много бърза.

Йожен-Оливие затвори капачето на телефона и погледна надолу. Уали-Фарад, значи така се е казвал този охранен младеж, вече не бързаше. Разперил ръце и крака, той се беше проснал върху паважа и изглеждаше съвсем дребен. От мостовете, вече от всичките, като огромни тирбушони се отправяха към небето черни стълбове дим. Просветляваше спокойната, сребриста вода на Сена. Някога тук е била окачена камбана, огромна. Но дори и без камбана е страхотно просто така да си стоиш и да гледаш от високото безкрайната върволица от покриви.

А тази, горкичката, с откъртената глава, сигурно е била химера. Колко висока си, „Нотр Дам“! Вятърът развяваше косите му, тук, горе, можеше да се диша с пълни гърди.

Йожен-Оливие внимателно вдигна пушката. Разкошно нещо, но ще има време да я огледа. Щурмът на „Нотр Дам“ няма да започне, преди да мръкне. А това значи, че той ще престои тук още няколко часа. Когато мръкне, ще слезе по онази вита стълба, за която толкова много е чувал още от дете. Ако няма късмет, ще го застрелят, преди да се е справил с ключалката. Но има вероятност и да му провърви. И тогава той ще отвори пред своите сподвижници Портала на Страшния съд. Разбира се, може да се отвори и която и да е от другите две врати, но макар това да не е свързано с никакъв практически смисъл, все пак ще отвори именно тази. Защото Страшният съд в известен смисъл вече беше започнал.