Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година
- Автор: Чудинова Елена Петровна
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Велик архонтски събор
- ISBN: 9786199004111
- Переводчик: Надя Попова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година». Краткое содержание книги:
Антиутопията „Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година“ (2005) й донася невероятен успех с продадени над 100 000 екземпляра в Русия.
* * *
Годината е 2048. Властта в Западна Европа е в ръцете на ислямисти, Европейският съюз е преименуван в Еврабия. Шериатът е узаконен, католическите храмове се унищожават и поругават. Французите, които отказват да приемат исляма, са обречени да живеят в гето. Символът на християнска Европа – катедралата „Парижката Света Богородица“ е превърната в джамията „Ал-Франкони“.
В Париж са останали две сили, които се противопоставят на окупацията. Армията Маки и католиците традиционалисти, криещи се в катакомбите на Париж. Двете сили се обединяват в един последен опит да спасят храма „Нотр Дам“.
— Ще задържим мостовете, не се тревожете, Софи.
— Знам. И още нещо, Анри…
— Да? – Гласът в слушалката стана напрегнат.
— Не ме споменавайте с лошо.
София изключи телефона.
* * *
Най-обидното е, че нищо не може да се направи за толкова кратко време с тези легени за миене на крака. Впрочем, онези, които са горе, изобщо не се виждат. Все едно няма как да се върне органът на мястото му, пък и откъде да се вземе орган?
— Истинската грегорианка* не се нуждае от орган – каза отец Лотар на Дьо Лескюр. – Според мен, органът е прекалено късно изобретение.
[* Грегорианка – грегорианско пеене или грегориански хорал, средновековна система на пеене в католическите църкви. Според преданието, въведена от папа Св. Григорий I Велики. Наред с латинския език грегорианското пеене е неотделима част от традиционната меса. – Бел.пр.]
— Както и кръглите ноти, които вие не познавате? – Дьо Лескюр разопаковаше кутиите със свещите.
— Защо ми е да ги познавам, щом разбирам всичко и по квадратните – съвсем простодушно отговори отец Лотар. – Никога не съм могъл да проумея за какво ви е цяло петолиние, не, дори не се и опитвайте да ми обяснявате, все едно няма да го разбера. Нарадвахте ли се вече на града, Софи? След малко започваме.
— Момент! – София с повелителен жест вдигна ръка. Имаше нещо в гласа й, което накара всички да заприличат на персонажи от приказката за спящата царкиня: кухненският помощник застина, както гонеше кокошката с нож в ръка, готвачът – с лъжица над огъня, слугинята – както си тупаше килима. Във всеки случай, в ръката на Дьо Лескюр замръзна току-що извадената от кутията свещ, а Ив Монту спря на вратата с камарите молитвени килимчета, които бе понесъл към кофите за боклук.
— Слушаме ви с внимание, Софи – кротко каза отец Лотар.
— След няколко минути врагът ще щурмува мостовете – продължи София. – Предстои битка, в сравнение с която вчерашната ще ни се стори леко разгряване. Разбирам, много добре разбирам на колко много хора би им се искало да присъстват на днешната меса, на месата в „Нотр Дам“, на месата, символизираща нашата победа. Може би още някой и друг чифт ръце няма да реши кой знае какво на барикадите. Но… Отец Лотар, колко човека са нужни, имам предвид абсолютния минимум, за да може месата да се състои?
— Нужен ми е министрантът. А освен това е добре да има поне още един човек от миряните. Това е minimum minimorum.
— Нужен е и един, който да поставя експлозивите. Аз ще се справя и без помощници. И понеже днес се причестявам, затова ще присъствам на службата, по такъв начин вместо с двама души, ще минем с един – в мое лице. Още нещо. Ще повторя, някой и друг чифт ръце в повече няма да повлияе върху хода на боя. Нямам никакво право да изисквам това. И не настоявам за нищо. Всеки трябва да реши сам за себе си дали има право да присъства на месата в миговете, когато другите умират. Всеки трябва сам да реши това и всеки ще го реши сам. Можете да започвате, Ваше Преподобие.
Тома Бурделе по детски изхлипа.
Ив Монту скръцна със зъби.
— Що се отнася до мен, връщам се на барикадите. Тук наистина са достатъчни и трима.
— Аз също.
— Какво да говорим, всичко е ясно.
— Нека бъде така. Роже, вземи със себе си още един човек, бързайте към склада там, в метрото. Не можехме да рискуваме по-рано да извадим пластичния взрив. Но сега той трябва да се достави много бързо, дежурният по склад знае колко да ви даде. Постарайте се да свършите това до половин час.
— Добре.
* * *
След като предаде на евакуационната група бившата жена на имама, Йожен-Оливие побърза да излезе от метрото. Още когато вървяха насам, по мостовете беше започнала стрелбата. Сега тя звучеше по различен начин, по всичко личеше, че е дадена заповед да се вкарат в действие картечниците. Трябва да побърза. На стъпалата Йожен-Оливие се сблъска с Роже Мулиние, с него имаше и едно момче от катакомбите.
— Здравейте! Месата вече започна ли?
— Още не. Представяш ли си, та това ще бъде меса-реквием! – възкликна луничавото момче.
— Бих отишъл, но няма как… Сега съм тръгнал към Малкия мост. Но исках да изчакам, докато отец Лотар слезе в метрото. Някой не знае ли кога той ще излезе от катедралата?
Събеседниците му се спогледаха някак особено.
— Не се прави на интересен, Левек, отстъпвай, когато ти наредят – остро каза Роже.
— Какво за отец Лотар?! – Йожен-Оливие задържа Роже, като с желязна хватка се беше вкопчил в лакътя му. – Мулиние, недей да говориш с недомлъвки!
— А нима ти не си чул нищо? Отец Лотар… и Софи Севазмиу… Те ще останат в Нотр Дам до края. До самия край. Така са решили. И ми пусни якето, Левек, имам още много работа.