Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
— Само кажете — пак се обажда немецът — дали татко ви е оставил нещо… или е споменал какво е пренасял. Нещо, дадено от музея. И обещавам, че си тръгвам! Няма да споменавам пред никого нищо. Господ ми е свидетел, вярвайте ми.
Хартията вече е на каша в устата й. Долу, в краката й, охлювите са заети с обичайните си дела: дъвчат, пълзят, спят. Устите им, беше казал Етиен, имат осемдесет реда зъби; по трийсет в ред: две хиляди и четиристотин зъба на охлюв — режещи, стържещи, пилящи. Високо горе, в небето над крепостните стени, кръжат чайки. „Господ ми е свидетел“? Колко ли трае този непоносимо дълъг момент според мащабите на господ? Една трилионна от секундата? Целият живот на което и да било живо същество е само мигновена искра в бездънния мрак. Пука му на господ!
— Карат ме да се занимавам с тази ужасна работа… — казва немецът. — Жан Жувене в Сен Брийо, две платна на Моне тук наблизо, яйце на Фаберже в Рен… Имайте малко милост, сили не ми останаха!
Божичко, колко й липсва баща й. Който нямаше да я изоставя никога. Тя преглътва кашата от бележката. Скача права:
— Нищо не ми остави! — Изненадва сама себе си с това колко е бясна. — Нищо! Освен един тъп макет и едно неспазено обещание. Освен мадам, която е вече мъртва. И прачичо ми, който се плаши дори от мравките.
Немецът мълчи. Сигурно размишлява над думите й. И нещо от гнева й го убеждава.
— А сега — виква тя — удръжте на думата си и ме пуснете да си ида.
Четиридесет минути
Мъглата отстъпва пред слънцето. То се нахвърля върху паважа, къщите, прозорците. Етиен, плувнал в студена пот, се добира до пекарната и прережда опашката. Лицето на мадам Рюел помръква и пребледнява.
— Етиен…?
Пред очите му зейват и изчезват яркочервени точици.
— Мари-Лор…
— Не е ли…?
Преди още да е поклатил глава, мадам Рюел отмята подвижната част на тезгяха и го избутва навън, преметнала ръка през раменете му. Жените от опашката замърморват възмутени, заинтригувани или и двете. Вече са на улицата. Лицето на Етиен е като подуто. Четиридесет и една минута? Гледа и не вярва на очите си. Ръката й здраво стиска рамото му.
— Къде може да е отишла?
Гърлото му е пресъхнало, мислите му ги няма никакви.
— Понякога… — казва с усилие той — ходи до морето. На връщане.
— Но… плажовете са затворени. Крепостните стени също. — Тя поглежда над главата му. — Другаде ще е.
Двамата се бутат в средата на улицата. Някъде иззвънява чук. Войната, мисли си Етиен с остатъка от разсъдъка си, е пазар, в който животът се търгува като всяка нормална стока: шоколад, куршуми или коприна за парашути. Дали не изтъргува тези проклети числа срещу живота на момичето?
— Не — казва той. — При морето ходи.
— Ако са я заловили с хляба — шушне мадам Рюел, — знаеш: с нас е свършено.
Той поглежда отново часовника си, но той е само слънчево петно, което прогаря ретините му.
На иначе пустеещата витрина на месарницата един-единствен провесен бут се върти около оста си, като че ли заживял собствен живот; трима ученици седят на пейка и любопитно зяпат, чакайки Етиен да се строполи, и… в този момент той се сеща: със същата яснота, с която знае, че утрото скоро ще се разсипе на парчета, в съзнанието му пробягва ръждивата порта, водеща към ронещите се сводове на кучкарника под крепостната стена. Място, където си е играл с брат си — Анри, и Аролд Базен. Малка капеща кухина, в която крещиш на воля и сбъдваш момчешките си фантазии.
Слабият като бастун и пребледнял като мрамор Етиен Льоблан хуква лудешки по улица „Динан“, влачейки под ръка мадам Рюел, съпругата на фурнаджията: най-невъзможният спасителен екип, съществувал някога. Камбаните на катедралата зазвъняват: един… два… три… четири пъти… до осем; Етиен завива по улица „Бойе“ и стига до леко наклонените основи на крепостната стена, ориентирайки се инстинктивно по пътеките от детските си спомени; завива надясно, провира се под завесата от полюшващ се бръшлян и там, в дъното, зад познатата заключена врата, в кухината, трепереща, мокра до колене, напълно невредима клечи Мари-Лор с остатъците от натрошения самун в скута си.
— Ти дойде?! — казва тя, след като му отключва и той поема лицето й в ръце. — Гледай ти…
Момичето
Иска или не, Вернер мисли за нея. Момиче с бастунче, в сива рокля, момиче от мъгла. Сякаш от друг свят — с обърканите си коси и безстрашната си походка.
Заселва се в него, жив двойник на мъртвото виенско момиченце, което не му дава покой нощем.
Коя е? Дъщеря на французина от радиопредаването? Внучка? И защо ще я прати по тези опасни улици?