Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Разпознава го на секундата. Сякаш се е давил, откакто помни, и някой изведнъж го е дръпнал на повърхността, за да си поеме въздух. Клепачите на Фолкхаймер, дремещ зад гърба му, са все така затворени. През прозорчето, разделящо кабината от фургона, вижда неподвижните рамене на двамата Ноймановци. Вернер закрива индикатора за сигнала с длан. Мелодията се разгръща, усилва и той чака Бернд да включи микрофона, за да съобщи находката си.
Но не се случва нищо. Всички спят. Малката черупка, в която седят той и Фолкхаймер, е като наелектризирана.
Пианото прави дълга, позната разходка из октавите, пианистът редува пасажи с лява и дясна ръка — което, странно, звучи като три или четири ръце — съзвучията са като низ от уголемяващи се перли в колие и Вернер вижда шестгодишната Юта, протегнала тънкото си вратле към него, фрау Елена, месеща хляб отзад, простия хетеродинен приемник в скута си и детската си душица — волна птичка, още неизмъчена.
Пианото изчуруликва последните си акорди и шумовете засъскват пак.
Дали са чули? Чуват ли как лудешки тупти сърцето му? Дъждът кротко вали край стените на сградите. Брадичката на Фолкхаймер спокойно се подпира върху декарите плат на куртката му. Фредерик казваше, че избор няма, че други дърпат конците на живота ни, но именно той изля кофата пред краката си — „Няма!“ — а Вернер седя и бля, докато наоколо се сипеха последствия. Вернер, който стои настрана и гледа как Фолкхаймер тъпче от къща в къща — смразяващ кръвта кошмар, който се повтаря до откат.
Сваля слушалките и се промъква край Фолкхаймер, за да открехне задната врата. Великанът отваря едното си око — огромно, златисто, като на лъв. Пита:
— Nichts?
Вернер поглежда нагоре към каменните постройки, слепени една за друга; високи, хладни, с влажни фасади и тъмни стаи. Никъде не се виждат лампи. Или антени. Дъждът капе леко, едва се чува; но в ушите на Вернер е като грохот.
Той се обръща и казва:
— Nichts. Нищо.
Антената
Австрийски лейтенант от противовъздушната отбрана разполага осемчленен артилерийски разчет в хотел „Пчела“. Един бърка овесена каша с бекон в кухнята, докато останалите седем къртят стени на четвъртия етаж. Фолкхаймер дъвче замислено, като от време на време вдига глава и поглежда Вернер.
„Следващото излъчване е в четвъртък, двайсет и три нула нула.“ Вернер е чул гласа, който всички отдавна дебнат. И? Извърши измяна. Излъга. Застраши живота на сънародниците си. Но споменът за предаването и мелодията го кара да скача наум от радост.
Половин Северна Франция е в пламъци. Плажовете поглъщат хора — американци, канадци, британци, руснаци, немци, — а тежки бомбардировачи пулверизират населените места в Нормандия. Само тук, в Сен Мало, тревата върху дюните все още расте, синя и буйна, немските моряци все още се упражняват на пристанището, а артилеристите продължават да трупат амуниции в тунелите под крепостта.
Австрийците от хотела спускат с кран едно 88-милиметрово оръдие върху подготвеното укрепено легло в стената. Монтират го на кръстовиден лафет и го покриват с камуфлажна мрежа. Отделението на Фолкхаймер работи две нощи поред, а Вернер продължава да се лута из лабиринтите на логиката.
„Мадам Леба съобщава, че дъщеря й е бременна.“
„Как става така, деца, че мозъкът, който живее без искрица светлина, изгражда за нас свят, пълен със сияние?“
Ако французинът използва същия предавател, стигнал навремето чак до Цолферайн, то антената му ще е голяма. Нещо високо, видимо.
На третата вечер след засичането на сигнала — четвъртък — Вернер стои в шестоъгълната баня, под мозайката на пчелата майка, и разсъждава. Зад отворените жалузи вляво се стеле объркан пейзаж от застлани със сивкави плочи покриви. Буревестници се въртят в бръснещ полет, ивици от мъгла забулват камбанарията.
Комините на стария град са се запечатали в съзнанието на Вернер. Огромни, строени в редици от по двайсет-трийсет. Дори и в Берлин не видя такива.
Да, естествено. Там ще да е антената.
Слиза долу, притичва през фоайето и тръгва по улица „Форжур“, после по улица „Динан“. Оглежда капаците на прозорците, улуците… взира се за жици, прокарани край стените… всякакви издайнически признаци. Крачи с вдигната глава, докато не го заболява шията.