На лов за Атлантида [calibre 2.62.0]

-      Аз се тревожа за Нина - каза Кари. - Доколкото зна­ем, тя беше на кораба. Куобрас не оставя свидетели. - Ма­кар да се намираше точно до него, заради радиосмущенията гласът ѝ се чуваше слабо.

Тя включи тласкачите и те започнаха да се издигат на­горе. Чейс се държеше за колана ѝ с една ръка, а палецът на другата натискаше пукнатината върху водолазната му еки­пировка. На китката му имаше малко дигитално устройство за измерване на дълбочината. Цифрите намаляваха.

С допълнителната тежест Кари можеше да се движи два пъти по-бавно от най-голямата предвидена скорост.

Щяха да стигнат до повърхността след двайсет минути. А най-вероятно - след трийсет. Но при повредата на кисло­родните прибори на Кари...

-      Как си с дишането? - попита я той.

-      Влошава се. Регулаторът звучи така, сякаш е запушен. Не получавам пълно захранване.

-      А как се чувстваш?

-      Главата ми е замаяна. И... ми се вие свят.

Чейс знаеше, че това са първите симптоми на хипоксия. Недостиг на кислород. Нямаше начин Кари да остане достатъчно дълго в съзнание, за да стигнат до повърхността. Което означаваше, че той трябва да се заеме с контрола на тласкачите.

А то на свой ред означаваше, че трябва да се държи за нея с две ръце - контролният лост не беше предвиден да понася товар. Ако натиснеше с цялата си тежест върху него, той щеше да се счупи, осъждайки и двамата на смърт.

-      Кари - каза той, като се опита да звучи хладнокръвно както за нейно, така и за свое успокоение, - натискай лоста колкото може по-дълго, разбра ли? Ако имаш някакъв про­блем, аз ще поема. Не се притеснявай. Ще доплуваме до повърхността.

-      Но ако ти поемеш управлението, тогава...

-      Не се тревожи за мен. Ще го направим. Нали?

-      Да - отвърна тя със сънлив глас.

Те се издигаха мълчаливо още няколко минути. Чейс про­вери уреда за дълбочина: 650 стъпки. Имаха още доста път.

- Еди?

- Да.

Тя звучеше така, сякаш в следващия момент ще заспи.

-      Съжалявам за Хюго. Обичах го.

-      Аз също съжалявам - отвърна той и в гърдите му се на­дигна гняв. Опита се да го сподави. Това нямаше да помогне. В момента. - Обикновено не отмъщавам, не е професионално - но Куобрас ще съжалява горчиво за това.

-      Добре. Толкова сме близо, той не може да ни спре...

-      Толкова близо до какво? - Отговор не последва. - Кари?

Тласкачите спряха. Лявата ѝ ръка се отпусна надолу.

-      О, господи! - промърмори той. Шестстотин стъпки. На тази дълбочина водолазният му костюм се намираше под почти двайсет атмосфери налягане. Ако пукнатината се раз­ширеше, водата нямаше да навлиза на капки. Студенината в костюма му се разстла още. Той потрепери.

Нямаше време.

Натисна лоста с всичка сила. Тласкачите изскимтяха и потръпнаха, сякаш внезапно събудени. Въпреки тренираността и физическата си подготовка, той усети, че се уморя­ва, налягането и студеният океан изсмукваха силата му.