Триумфът на кралицата [bg]

— Сега нека поръчам да ти донесат закуска — каза Изолда и се изправи. — Макар да мисля, че брат ти вече спомена, че иска пръв да те види, когато се събудиш. Ще го изпратя с овесена каша и чай.

— Благодаря ти — прошепнах и Изолда ми се усмихна, преди да излезе от стаята ми.

Изчаках за миг: зрението ми беше малко размазано, когато обходих с поглед стаята, ръката ми разсеяно галеше козината на Неси. Но на бюрото ми бе ръчното ми огледало.

Предпазливо се измъкнах от леглото си с треперещи крака. Струваше ми се странно да ходя, да чувствам студения гладък допир на пода под краката ми. Пристъпвах бавно и стигнах до бюрото си със семенце на тревога, покълващо в стомаха ми.

Исках да се погледна, и въпреки това не ми се искаше.

Най-накрая размотах превръзката около лицето си и взех в ръка дръжката на огледалото си, вдигайки го към лицето си.

Изолда беше направила всичко по силите си, за да ме излекува, за да закърпи разкъсаното ми лице. Но имаше белег, сребристорозова черта, спускаща се от челото надолу до челюстта ми. И косата ми. Беше изчезнала, жестоко орязана на цели кичури.

Отместих поглед. Но очите ми бяха привлечени към новото ми отражение и аз отново се огледах внимателно.

Искам Ейдън да те получи в крайна сметка. Но когато погледне лицето ти, ще вижда в теб майка си. Ще разбере къде да я намери.

Пуснах огледалото си: сърцето ми биеше силно.

Какво беше имал предвид Деклан? Дали просто се опитваше да ми причини агония, да ме накара да се отдръпна от Картие? Наистина ли мислеше, че може, нарязвайки лицето ми, да ме накара да се уплаша и смиря, че бях ценна само въз основа на подобни неща?

Мисълта, че бе оставил отровата си в ума ми, ме изпълни с гняв. И аз взех огледалото си и го ударих в ъгъла на бюрото си. Огледалото се разби на парчета: късчета, които улавяха светлината, докато падаха, търкаляйки се надолу към пода в призми от светлина.

Счупването на огледалото ми донесе известно облекчение, сякаш това беше само началото на нещата, които трябваше да счупя, за да видя. Защото без него се видях ясно: не като момиче, което е било оковано, лишено от коса и белязано, а като жена, която бе оцеляла.

Бях спокойна, когато вдигнах превръзката и обвих отново лицето си. А после коленичих и почистих стъклата, скривайки ги в чекмеджето си точно когато брат ми почука на вратата.

Отидох да отворя и го поздравих с усмивка, сякаш това беше просто обикновен ден. Защото не исках съжаление: не исках плач и тъга.

Люк носеше поднос с чай и овесена каша и изпитах благодарност, че не бе обзет от меланхолия или тревога, или готов да се разплаче.

— Някой каза, че си гладна като вълк и че може да избухне война, ако не те нахраня — каза той весело и аз със смях му махнах да влезе в стаята ми.