Триумфът на кралицата [bg]

Оставих да минат четири дни, преди най-накрая да го повикам.

Беше средата на сутринта и Кийла и Нийв седяха с мен в стаите ми: трите се бяхме събрали около една книга с древни мевански легенди и подобрявахме уменията на Нийв в четенето. Изолда беше доволна от напредъка на оздравяването ми и се беше върнала в Лионес да се подготви за екзекуциите на членовете на дома Ланън. Не очаквах Картие да пристигне толкова скоро след като изпратих писмото с поканата си, че ще зареже всичко, което прави в замъка Брай, за да дойде при мен. Но той го направи.

Завари ме неподготвена, като дойде направо в стаята ми, без да ми съобщят за пристигането му.

И трите се сепнахме при внезапната му поява — вратата се тресна нетипично силно, удряйки се в стената при влизането му, — а после Нийв и Кийла станаха и си тръгнаха без нито дума, затваряйки вратата след себе си.

Аз още седях до масата, с книгата с историите, разтворена под пръстите ми: сърцето ми започна да бие силно при вида му.

Картие стоеше в слънчевата светлина на спалнята ми и ме гледаше, сякаш сме били разделени с години, а не със седмици. Косата му беше свободно пусната и разчорлена — в нея дори имаше няколко листа от дървета, сякаш беше тичал с все сила през гората, разделяща земите ни, сякаш нищо не бе могло да го задържи далече от мен. Лицето му беше поруменяло от студа, а очите му… очите му се спряха върху моите, изпивайки ме с поглед.

Все още носех превръзката си. Той още не можеше да види белега и знаех, че трябва да му покажа, че трябва да му разкажа всичко, което Деклан ми беше казал. Че не можех да скрия това от него, дори и да беше лъжливо.

Бавно се надигнах, опитвайки се да овладея дишането си. Но имах чувството, че ще изгубя самообладание, че ще взема в ръцете си кинжал и ще го забия в сърцето му.

— Картие, аз… съжалявам, че толкова се забавих да те повикам.