Лудостта на владетелите [bg]

Фернандо не живее много след съпругата си. Опитва се да се самоубие с ножица, моли да му дадат отрова и накрая умира вероятно от естествена смърт на 10 август 1759 г., когато е само на четиридесет и седем години.

В испанската история няма по-болнав монарх от Карлос II и по-големи жертви на маниакалната депресия от Фелипе V и Фернандо VI. Едва наследникът на престола на Фернандо — Карлос III, син на Фелипе V от Елизабета Фарнезе, който първоначално е престолонаследник на Великото херцогство Тоскана, а след това става крал на Двете Сицилии, се проявява като способен и просветен монарх157. Но сякаш по ирония на съдбата гените са решили да лишат испанското разклонение на Бурбонската династия от способен владетел. От по-късните представители на тази фамилия, които се качват на испанския престол, Карлос IV е добронамерен, но слаб крал, тероризиран от своята съпруга Мария Луиза Пармска, любовница на първия министър Годой. „Какво правиха днес моите поданици“ — има навика да пита своя първи министър кралят. „Той никога няма да порасне и ще си остане инфантилен и в познанията си, и в решенията, които взима, неспособен да различи истинските си поддръжници от мошениците“ — пише за него Джон Линч, един от последните изследователи, които са се занимавали с управлението на този монарх (John Lynch, Bourbon Spain, Oxford, 1989, p. 376.) Прекрасният портрет на Гоя на кралското семейство е безпогрешно свидетелство за пълната неспособност и глуповато безсилие на това разклонение на Бурбонската династия. Синът на Карлос IV, Фернандо VII, е последователен реакционер, докато дъщерята на Фернандо — кралица Изабела II, която се възкачва на престола едва на тригодишна възраст, става консервативно мислеща политичка, сантиментална и набожна жена с „грубо и обсипано с петна лице“. В резултат на дипломатически ходове, тя е омъжена нещастно, когато е само на шестнадесет години, за своя братовчед — изнежения бурбонски принц Франсиско де Асис. Той е един незрял женчо, който продължава да играе на кукли дори и като възрастен и който е такъв хипохондрик, че не желае да приеме никого, за когото се съмнява, че е настинал. Привързана до маниакалност към една монахиня — Сор Патросинио, за която се твърди, че е претърпяла раните Христови, кралицата търси компенсации другаде за нещастния си брак. „Кралицата, пише царственият ѝ съпруг, си има любовници. Дори нейната майка Кристина се опитваше да ѝ наложи един любовник по свое усмотрение.“