Перфектният удар [bg]

Роби обхождаше улиците и в двете посоки, стараейки се да запамети в детайли всички важни места — най-вече старата сграда на кметството, където щеше да се проведе конференцията, и натоварените с охраната, които не спираха да обикалят наоколо. Той знаеше, че и Рийл прави същото.

Вече беше стигнал до заключението, че сценарият за едновременното ликвидиране на много хора на различни места е по-малко вероятен. Защото такъв сценарий изискваше прецизна съгласуваност във времето и голяма доза късмет. А всички професионалисти бяха наясно, че тези две условия рядко са налице при подобни мисии.

Ударът щеше да бъде един, с интензивен огън или експлозиви, насочени към обща мишена. Тук се включваха няколко лидери, ръководещи терористични организации под маската на правителства. Какво пък толкова, разни луди бяха получавали възможност да говорят от трибуната на ООН в Ню Йорк, така че това едва ли беше немислимо. Част от тях дори бяха избрани с мнозинство в своите страни, упражнили демократичното си право да поставят начело когото пожелаят.

Дори и когато този човек имаше намерението да ги поведе към катастрофа.

Роби си купи чаша кафе и се загледа в групичка мъже с бради и чалми, които прекосиха улицата и влязоха в поредния магазин. Тук беше пълно с подобни групи. Всичките състоящи се само от мъже. Жени не се виждаха никъде. А той усещаше, че проблемът се крие именно в това.

Въпреки студа седна на открито, за да изпие кафето си. Очите му продължаваха да шарят по улицата, докато най-после се спряха върху друга група мъже, появила се от далечния край на улицата.

— Петима се насочват от изток към хотела в далечния край на улицата — каза в микрофона си той. — Мини покрай тях и ми докладвай какво виждаш.

Броени секунди по-късно Рийл се появи от близката пресечка. Носеше палто с качулка и слънчеви очила. Единствено Роби забеляза как тя намалява ход, докато се разминава с въпросната петорка. Уж гледаше пред себе си, но не беше съвсем така. С крайчеца на окото си сканираше мъжете, без да пропуска и най-незначителните детайли.

Това почти свръхестествено умение се постигаше с дългогодишни тренировки.

— Нищо — прозвуча гласът й в слушалките.

Тя продължаваше да крачи напред.

— Задръж една секунда. Искам да проверя нещо.

Роби я видя как се разминава с някакъв мъж с черна грейка и нахлупена над очите скиорска шапка. Той гледаше в краката си, но не беше трудно да се забележи, че също изучава обстановката.

Няколко крачки след като се размина с него, Рийл отново включи микрофона си.

— Бинго! — обяви тя. — Ти си на ход.

Роби се изправи и тръгна след човека с черната грейка.

— Говори — промърмори в микрофона той.

— Това беше Дик Джонсън. Помниш ли го?

— Преди около две години е напуснал секретните служби, поне така чух.

— „Изчезнал“ е точната дума.

— Сигурна ли си, че е той? Аз го познавах съвсем бегло.

— Взел е мерки да промени външността си. Но няма как да скрие татуировката върху ръката, с която стреля.