Част от секундата [Split Second - bg]

— Мръсник! — изкрещя Мишел, търсейки с поглед из гората наоколо както път за бягство, така и евентуални съучастници на Паркс.

Тя изстреля по врага два куршума, които избиха ситни парченца от скалата, зад която се бе прикрил. Той отвърна на огъня.

— Съжалявам, но нямах избор.

Тя огледа гъстата гора зад себе си и се запита как да стигне дотам, без да загине.

— О, благодаря. Сега ми олекна. Какво, зле ли ти плащат във федералната служба?

— Между нас казано, да. Но не е там работата. Преди много години, когато бях полицай във Вашингтон, допуснах голяма грешка и след време тя се върна като бумеранг да трови живота ми.

— Би ли пояснил, преди да ме убиеш?

Накарай го да говори, каза си Мишел. Може би щеше да измисли начин да се измъкне. Паркс се поколеба, после каза:

— Нещо да ти напомня 1974 година?

— Протестите срещу Никсън? — Мишел напрегна паметта си и изведнъж разбра. — Ти си арестувал Арнолд Рамзи. — Паркс мълчеше. — Но той е бил невинен. Не е убил онзи войник от Националната гвардия… — Истината избухна в главата й като ослепителна светлина. — Ти си убил войника, а след това си прехвърлил вината на Рамзи. Подкупили са те.

— Луди времена бяха. Май и аз бях съвсем различен. И не биваше да става така. Изглежда, че ударих момчето твърде силно. Да, добре ми платиха, но се окачи, че съвсем не е било достатъчно.

— И човекът, за когото си работил тогава, те изнудва да вършиш всичко това?

— Както казах, онази история ми струваше скъпо. За убийство няма давност, Мишел.

Тя вече не го слушаше. Беше й хрумнало, че той използва същата стратегия. Да протака разговора, докато я заобиколят. Сега тя се опитваше да си спомни какъв модел пушка носеше Паркс. Да, сети се! „Ремингтън“ с пет патрона. Поне така се надяваше. Той бе стрелял четири пъти, а наоколо цареше такава тишина, че Мишел непременно щеше да чуе, ако бе презаредил.

— Хей, Мишел, там ли си още?

Вместо отговор тя изстреля три куршума по скалата и получи в отговор изстрел от пушката. Щом сачмите профучаха над нея, Мишел скочи и побягна към гората.

Паркс бързо зареди нови патрони, като ругаеше през цялото време. Но докато се прицели, тя вече бе твърде далеч и тичаше все по-бързо. Той изрева нещо в радиостанцията.

Мишел забеляза врага тъкмо навреме. Свърна наляво, прескочи един дънер и падна с разперени ръце на земята миг преди куршумът да се забие в кората.

Мъжът на дървото, когото бе сметнала за полицейски снайперист, сега също стреляше по нея. Тя изпрати към него няколко куршума, после пролази десетина метра и пак скочи.

Как можеше да е тъй сляпа, по дяволите? Още един изстрел изплющя в дървото над нея и тя отново се просна по очи. Докато жадно си поемаше въздух, прецени отчайващите си шансове. На практика не се очертаваше нищо освен смърт. Можеха да я издирват квадрат по квадрат и тя нямаше как да им попречи. Момент, телефонът! Посегна към него и откри, че е изпаднал от калъфа. Сега нямаше ни най-малка надежда за помощ, а поне двама убийци я дебнеха в мрачната гора. Е, това вече надхвърляше и най-страшните й детски кошмари.