Коприна и стомана
- Автор: Мартин Кэт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Коприна и стомана». Краткое содержание книги:
Катрин сведе поглед към черната косица на детенцето, което спеше кротко в креватчето си, и изпита такъв прилив на обич, че ръката й се разтрепери, докато придърпваше одеялцето под брадичката му. Това, че роди момче, а не момиче, вече нямаше значение. Беше го носила в утробата си в продължение на девет дълги месеца, беше изстрадала мъките на раждането му, заедно с него бе преживяла периода на коликите и го обичаше от мига, в който за първи път то пое глътка въздух.
Това бебе беше нейно. Нейно и само нейно.
Това, че се наричаше Люсиен Уилям Монтен и бе наследник на петия маркиз Личфийлд, нямаше никакво значение. Дори заради това дете, което бе нарекла с името на баща му, не можеше да се върне в Касъл Ранинг. След като вуйчо й най-вероятно бе починал, само господ знаеше какво я очаква извън Корнуол. Смърт чрез обесване или безсмислен живот в лудницата. Никоя от тези възможности не я привличаше.
Не биваше да забравя и Люсиен. Нямаше право да се намесва отново в живота му, въпреки че с всеки удар на сърцето си мислеше за него. Двамата с малкия Майкъл й липсваха и ги обичаше повече от всякога.
А дори и да се върнеше, едва ли щяха да й се зарадват. Не и след всичко онова, което се случи между тях. Все още, когато затваряше очи, виждаше лицето на Люсиен, докато тя се бореше за живота на Майкъл. Хирурзите бяха не по-малко презирани от бръснарите.
А тя беше жена — опазил я господ! Никоя благовъзпитана жена не би се заела с такава грозна задача. Не, Люсиен никога не би я приел такава, каквато е, и колкото и да копнееше за него, не би могла да се завърне.
Бебето се разплака. Катрин внимателно го вдигна в ръцете си и го притисна към гърдите си.
— Спинкай, мъничкия ми Люк. Не плачи, мама е тук. — Но детето не се успокояваше. Все пак той беше син на маркиз, титулуван член на аристокрацията, и вероятно си търсеше правата.
Тази мисъл я преследваше всеки ден и всяка нощ. Само да беше момиче, мислеше си тя, въпреки че обичаше малкия Люк с цялата си душа. Все някак би могла да се оправдае, че е запазила малкото си момиченце само за себе си. Но Люк бе момче, а момчетата имаха нужда от бащите си. Заслужаваше титлата и удобствата, които му се полагаха по рождение. Чувството за вина, че му отказва тези неща, а разяждаше като упорита ръжда. А след като знаеше колко силно мечтае Люсиен да има син, угризенията й само се усилваха.
Катрин успокои бебето — гукаше му приглушено, докато очичките му се притвориха и отново потъна в сън. Изморена след дългия ден, който бе прекарала в наместване на счупени кости и лекуване на всевъзможни болежки, тя положи сина си в грубо издяланата люлка и се отпусна в малката ниша в ъгъла на стаята.
Опита се да заспи, но колкото и изморена да беше, сънят бягаше от очите й. Катрин затвори очи и за миг сякаш се унесе, но внезапно я стресна някакво движение край леглото. В сенките стоеше едрият силует на мъж. На мъждивата светлина на свещта Катрин ясно различи високо изваяните му скули, твърдата извивка на челюстта му, правилния нос и съвършено оформените му устни. Гарвановочерната му коса бе прихваната назад с широка черна лента.
— Катрин… — прошепна той и посегна да я докосне. — Търсих те навсякъде. Господи, толкова ми липсваше.
Тя се хвърли в обятията му, а от очите й рукнаха сълзи.
— Люсиен… обичам те. Толкова те обичам!
Той обгърна лицето й с длани и я целуна така, сякаш никога няма да й се насити. Ръцете му се плъзнаха към гърдите й и нежно ги притиснаха в дланите си, дразнейки зърната им. Катрин го целуваше жадно, притискаше се към раменете му, и не преставаше да му повтаря колко много го обича. А когато дланите му се плъзнаха по бедрата й, тя простена, изгаряща от нетърпение да го почувства дълбоко в себе си.
Пръстите му намериха топлата плът между краката й и Катрин се изви от наслада. Молеше го да я вземе.
— Нуждая се от теб — прошепна тя. — Толкова ми липсваше!
И тогава той я изпълни, а тя стенеше от удоволствие, от чувството за пълно сливане с мъжа, за чието присъствие така отчаяно беше копняла.
— Дойдох да те отведа у дома — прошепна той и сърцето й се изпълни с блаженство. Стори й се, че той й казва, че я обича, но тогава някакъв друг звук достигна до слуха й и заглуши думите му. Звукът се усилваше и Катрин разпозна бебешки плач. Съзнанието й се понесе в друга посока. Щом плачът се усили, силуетът на бащата избледня.
— Не… — прошепна умолително тя и протегна ръце към него. — Моля те, не си отивай — но лицето му сякаш се разми, а фигурата му отстъпи към вратата. Острите писъци на бебето се усилиха и прогониха последните следи от дрямка от очите й. Сърцето й се сви, когато внезапно осъзна, че отново е сама.