Вратата на друидите
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евстатиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вратата на друидите». Краткое содержание книги:
„…все още никакви данни за броя на жертвите“ — чу Варщайн. „Сега включваме директната връзка с нашия кореспондент от Милано и се надяваме да получим първите сведения за размера на катастрофата.“
— Какво е това? — попита Ломан.
— Тихо! — махна с ръка Ангелика и увеличи още звука.
„На телефона е Вернер Роскамп директно от Милано.“ Връзката беше лоша и гласът на журналиста бе заглушаван от шумове, но Варщайн успяваше да долови фон от множество възбудени гласове и някаква бъркотия.
„И тук в момента не се знае нищо по-подробно — продължи репортерът. — В първото изявление на компетентните органи преди десет минути бе казано, че спасителните работи току-що са започнали. В момента, както казах, не може все още нищо да се каже, но лично аз се страхувам, че сме свидетели на най-голямата катастрофа в цивилното въздухоплаване за последните десет години.“
„Какво точно се е случило?“ — попита отново гласът от студиото.
„Това също не се знае със стопроцентова сигурност“ — отговори журналистът. „Според всичко, което чух, един Боинг 747 на италианските въздушни линии «Алиталия» вече се е снижавал за кацане в Милано, когато пилотът внезапно е съобщил за проблеми в управлението на машината. Миг след това връзката окончателно е прекъснала, а малко след това самолетът е изчезнал от радарите. Засега има непотвърдени съобщения, че машината е паднала в Лаго Маджоре. Но, както казах, засега са само слухове. Оставам на мястото на произшествието и веднага щом науча нещо, ще се свържа отново.“
„Тогава да се надяваме, че слуховете няма да се потвърдят — каза говорителят. — Дами и господа, това бе първото ни съобщение за самолетната катастрофа в Тесин. Ще продължим да ви информираме за развоя на събитията, а сега продължаваме с програма от студиото.“
Ангелика и Варщайн се спогледаха.
— Лаго Маджоре? — измърмори Ангелика. — Гласът и звучеше почти безизразно. — Това е…
— Аскона — каза Варщайн. — Мили, Боже!
Ломан включи двигателя.
— Тръгваме. Можем да се караме и по пътя.
— Започна преди два часа! — крещеше военният. Макар че викаше с все сила, Роглер с мъка разбираше думите му. Разбра смисъла на изречението само по откъслечните срички, които долови през ревящата буря. Доста усилия му трябваха да прикрие поне отчасти и голямата си изненада. Нямаше много голям опит в разпознаването на военните отличителни знаци и чинове, но все пак не бе толкова невежа, за да установи, че сивокосият военен, с когото Франке се държеше като с трудно схватливо дете, бе солиден генерал с четири звезди.
— Точно преди четири часа ли? — кресна на свой ред Франке. Генералът отметна ръкава на безупречно изгладената си маскировъчна униформа и впери поглед в часовника.
— Приблизително. Не мога съвсем точно да кажа. Двамата мъже, които бяха тук на пост, са изчезнали. Но между последното им обаждане и това на екипажа на хеликоптера имаше точно три минути. Някъде по това време.
Лицето на Франке доби угрижено изражение. Понечи да попита още нещо, но после погледна в кръглата, широка почти километър пропаст под себе си и посочи с глава в обратната посока. Ужасният вятър правеше разбирането почти невъзможно. А и нямаше нищо, което да обсъждат точно тук. Роглер тайно се зарадва, че ще се махне от тази…от това Нещо. Гледката на черната пропаст, която поглъщаше светлината и въздуха, го изпълваше с особен страх, който не бе способен да определи.
— Жалко, че не знаем точно кога е започнало — каза Франке, докато се движеха приведени към чакащия на около петстотин метра хеликоптер. — Свържете се с Главната квартира на НАТО, а ако нищо не разберете — и с американците. Може някой от сателитите да даде по-подробни сведения.
Генералът изговори нещо в малък диктофон, който държеше в дясната си ръка. Франке забърза напред, така че двамата с Роглер едва успяваха да го догонят. Бяха изминали почти половината път до хеликоптера, но ревът на урагана не бе утихнал. Дори напротив — Роглер имаше чувството, че се е увеличил.
Беше много объркан, даже ужасен. И не само заради това, което току-що видя. Този генерал до него, хеликоптерът, всички тези войници наоколо, гъмжеше от войници… Изведнъж сякаш всичко стана друго. В този момент Роглер се чувстваше като Франке сутринта: изведнъж всичките му теории се оказаха грешни.
Качиха се в хеликоптера и пилотът включи двигателите, още преди да са затворили вратата на кабината след себе си. Малко след това машината се издигна във въздуха. Франке се обърна към генерала:
— Попитайте пилота дали може да прелети точно над дупката. Но без никакви рискове!
Генералът се наведе напред и каза нещо на единия от двамата пилоти. Мъжът не изглеждаше никак въодушевен и това ясно му пролича. Въпреки това след няколко секунди кимна в знак на съгласие.