Вратата на друидите
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евстатиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вратата на друидите». Краткое содержание книги:
— Надявам се да си прав — каза Ангелика — и да не е само някакъв номер, след който да се озовем в уютна килия.
— Едва ли — възпротиви се Варщайн, но този път бе твърдо убеден, че е прав. Дори се насили да се усмихне: — Освен това ти не си единственият човек, който има някаква полза от това пътуване. Ломан също ще си напише историйката, дори Франке да го пипне. А аз най-накрая ще разбера какво става в Гридоне. Знаеш ли, вече и Франке не може да продължава да твърди, че всичко е само случайност, която нищо не значи. На всичко отгоре мисля, че му трябвам.
— Ти на Франке?!
Варщайн кимна с глава.
— Имаше нещо в гласа му… Познавам го достатъчно добре. Беше…беше нервен. Не искам да кажа, че непременно е изпаднал в паника, но не беше далеч от това. Иска нещо от мен и ще го получи само ако ми отговори на някои въпроси.
— И това ли е всичко, което искаш? — В гласа на Ангелика се усещаше разочарование. — Онова, което тогава ти е казал Зарутер, вече не важи ли?
— Нали ти казах — може просто да е бил безсмислен брътвеж на полупобъркан старец.
— Да, каза го, но и сам не си вярваш. Досега се е случило всичко, което той е предсказал. Нещо става в планината. Наоколо цари безредие. А ние сме тук и сме трима.
— О, да — отвърна подигравателно Варщайн. — Бони и Клайд с подкрепление. — Той тръсна глава и се опита да прикрие подигравката в усмивката си, когато видя, че с това силно я нарани. — Бъди разумна! Ние тримата определено не сме в състояние да спасим света. Аз не съм Супермен, ти не си Джейн, а и на Ломан доста му липсва, за да е Хей-мен, нищо, че се прави на такъв. Ангелика остана сериозна.
— Не е ли възможно да промениш мнението си?
— Възможно е, разбира се. Можете да ме изхвърлите от колата и да продължите сами.
— Много смешно — каза Ангелика с кисела усмивка и посочи към Ломан. — Ами ако той е прав и Франке наистина не се обади?
— Ще го направи, ще видиш — повтори за кой ли път Варщайн, но и той си беше задал въпроса. Дори все по-изнервено се питаше защо, по дяволите, наистина не се обажда. Двата часа отдавна бяха минали.
Колебливо посегна към телефона и го извади от гнездото му. Ако Франке не бе блокирал линията, можеха те да му се обадят.
Върху лицето му се изписа недоумение. Задният капак на апарата бе само леко притворен.
— Какво има? Вместо отговор Варщайн обърна малката кутийка и отвори капака. Видя това, което и очакваше. — Какво става? Нещо не е наред ли?
— Може да се каже. Магнитната карта липсва.
— Каква карта?
— За да се ползват тези телефони, трябва нещо от рода на чип карта. Тук липсва.
— Искаш да кажеш, че…Ломан е…
— Да, Ломан я е извадил. — Напразно се опита да се ядоса. И доколкото успя, ядът му бе насочен към него самия, задето не се бе досетил. — Затова не се опита да ни разубеди. Много добре е знаел, че Франке няма да се обади.
— Сигурно е у него. Можем ли да си набавим друга?
— Никаква полза — Варщайн с дълбока въздишка окачи телефона на мястото му. — Нужен е кодов номер, за да се включи — предпазна мярка срещу крадци, за да може само собственикът да го ползва.
— Казано направо: Франке не може да ни се обади — обобщи Ангелика.
— Вероятно от няколко часа насам непрекъснато се опитва — каза Варщайн. И също толкова вероятно, допълни наум, вече е решил, че не искаме да говорим с него и че по-добре да сложи край на всичко по другия начин.
— Този идиот!
— Ако има идиот, то това съм аз! — въздъхна Варщайн. — Можех да се сетя, че Ломан няма така лесно да се откаже. На негово място и аз сигурно щях да постъпя по този начин. — Внезапно изпита желание да строши нещо. Ядът го бе обзел и имаше нужда от вентил.
Ангелика явно гледаше на нещата от по-практичната им страна, защото попита:
— И сега какво ще правим?
— Какво ни остава? — ядосано попита на свой ред Варщайн. — Ще продължим нататък, както сме решили. Рано или късно той ще ни намери. Или ние него.
Ангелика не отговори и Варщайн се залови да си задава въпроса, дали наистина е толкова ядосана на предателството на Ломан, или само се преструва. Но в крайна сметка нямаше значение, ако не вземеше под внимание това, че тази мисъл граничеше почти с параноя.
Ломан бе приключил със зареждането и влезе в касата да плати. Варщайн го проследи с гневен поглед. Продължаваше да обвинява и себе си, защото се бе оказал доверчив глупак. Не трябваше да изпуска нито за секунда Ломан от погледа си!
— А може така да е по-добре — обади се Ангелика. — Франке можеше да ни е поставил клопка. — В гласа и имаше нервна нотка, може би тайничко чувстваше облекчение, а защо не и угризения на съвестта спрямо него. Защо всичко трябваше винаги да е толкова сложно?!