Прелестни създания
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Прелестни създания #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-230-0
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прелестни създания». Краткое содержание книги:
Друг път е прокълната…
Лена Дюшан се различава от всички други момичета в малкото градче Гатлин.
Надарена с чародейни сили, тя се опитва да се слее с останалите и да се пребори с проклятието, което преследва рода й от години. Но дори и сред обраслите с бурени градини, мрачни тресавища и ронещи се надгробни камъни на потъналия в следобедна дрямка град, тайните не могат да останат скрити дълго…
Итън Уейт се опитва да напусне града, в който семейството му е живяло винаги, и брои месеците до заминаването си в колеж. През деня отчаяно се бори със скуката, през нощта обаче започва да сънува един и същ странен сън с тайнствено момиче.
Когато Лена идва да живее в най-старото имение в окръга, обвито със зловеща слава, Итън е привлечен неустоимо от нея и е твърдо решен да открие каква е връзката между тях.
В град без изненади — тъмен и злокобен, една тайна може да промени всичко.
И само любовта може да те изведе от мрака…
— Не мога да повярвам, че виждаш всичко това — казах аз, гледайки към нея.
— Дарът на Палимпсеста е голяма чест и още по-голямо бреме.
— Книгата. Там долу е.
— Така е, но очевидно принадлежи на тази жена — отвърна леля Дел и посочи с ръка към призрака на Женевиев, — която изглежда и двамата не сте много изненадани да видите.
— Виждали сме я и преди — призна Лена.
— Е, ясно е, че тя сама е избрала да ви се покаже. Способността да виждаш мъртвите не е от обичайните дарби на чародейците, дори и на Самородните, и със сигурност не е присъща на смъртните. Човек може да вижда мъртвите само ако те решат да му се разкрият.
Бях уплашен. Не както когато стоях за първи път на стълбите на „Рейвънуд“, нито когато Ридли изсмукваше живота ми. Този страх беше друг. Приличаше повече на страха, който изпитвах, когато се събуждах от кошмарите си и мислех, че ще загубя Лена. Парализиращ страх. Такъв, какъвто може да усетиш, когато осъзнаеш, че могъщ призрак на прокълната чародейка, преминала към Мрака, е вперила очи в теб по средата на нощта и те гледа как разкопаваш гроба й, за да откраднеш книга от нейния ковчег. Какво, по дяволите, си мислех? Защо въобще бяхме дошли тук на пълнолуние и разравяхме този стар гроб?
Опитвахте се да оправите това, което беше сгрешено.
В главата ми имаше глас, но не беше гласът на Лена.
Обърнах се към нея. Лицето й беше бледо. Рийс и леля Дел гледаха към това, което беше останало от Женевиев. Те също я чуваха. Погледнах нагоре, към искрящите златисти очи, докато фигурата й все повече се сливаше с мрака. Изглежда тя разбираше за какво сме дошли тук.
Вземи я.
Колебаех се. Женевиев затвори очи и кимна незабележимо с глава.
— Иска да вземем книгата — каза Лена. Явно все пак не си бях загубил ума.
— Откъде да знаем, че можем да й се доверим? — Тя беше Мрак, нали така. Със същите златисти очи като Ридли.
Лена ме погледна.
— Не знаем.
Можехме да направим само едно нещо.
Да копаем.
Книгата изглеждаше точно както във видението — напукана черна подвързия, с гравирана върху й малка луна. Миришеше на… отчаяние, беше тежка — не само чисто физически, но и по един друг, по-нематериален начин. Тази книга принадлежеше на Мрака. Разбрах го от първата секунда, в която я докоснах, още преди да изгори пръстите ми. Имах чувството, че открадва по малко от дъха ми всеки път, когато вдишвах въздуха около нея.
Подадох я над главата си от дупката. Леня я взе от ръката ми, а аз се изкатерих навън. Исках да се махна оттук колкото е възможно по-бързо. Не ми харесваше, че стоя върху ковчега на Женевиев.
Леля Дел ахна.
— Велика Майко, никога не съм мислила, че ще я видя. „Книгата на луните“. Внимавайте. Тази книга е стара като самото време, може би дори и повече. Макон няма да повярва, че…
— Той никога няма да узнае — прекъсна я Лена, докато изтупваше пръстта от коленете си.
— Е, тук вече грешите. Ако си мислите дори за миг, че няма да кажем на чичо Макон… — Рийс скръсти ръце на гърдите си като ядосана детегледачка.
Лена вдигна книгата високо, точно пред лицето й.
— За това ли? — Взираше се в очите й по същия начин, както Рийс погледна в очите на Ридли на семейната сбирка, напрегнато, целенасочено. Изражението на Рийс се промени — изглеждаше смутена, почти загубила представа къде е. Гледаше към книгата, но сякаш не я виждаше. — Какво трябва да му кажем?
Тя затвори и стисна очите си, сякаш се опитваше да се отърси от лош сън. Отвори уста да каже нещо, после рязко я затвори. Лека усмивка пробягна по лицето на Лена, докато се обръщаше бавно към леля си.
— Лельо Дел?
Тя изглеждаше по същия начин като Рийс, всъщност както си изглеждаше през повечето време, и все пак имаше нещо различно. И също не можа да отговори на въпроса на Лена.
Лена се обърна и прибра книгата в чантата ми. В очите й проблясваха зелени искри, а косата й се къдреше от чародейския бриз. Можех да видя магията, носеща се около нея в тъмнината. Не разбирах какво става, но трите като че ли бяха затворени в някакъв мрачен кръг и водеха странен безмълвен разговор, който не можех да чуя и да разбера. Рийс се размърда и обичайното й благоприлично изражение се появи на лицето й.