Прелестни създания
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Прелестни създания #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-230-0
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прелестни създания». Краткое содержание книги:
Друг път е прокълната…
Лена Дюшан се различава от всички други момичета в малкото градче Гатлин.
Надарена с чародейни сили, тя се опитва да се слее с останалите и да се пребори с проклятието, което преследва рода й от години. Но дори и сред обраслите с бурени градини, мрачни тресавища и ронещи се надгробни камъни на потъналия в следобедна дрямка град, тайните не могат да останат скрити дълго…
Итън Уейт се опитва да напусне града, в който семейството му е живяло винаги, и брои месеците до заминаването си в колеж. През деня отчаяно се бори със скуката, през нощта обаче започва да сънува един и същ странен сън с тайнствено момиче.
Когато Лена идва да живее в най-старото имение в окръга, обвито със зловеща слава, Итън е привлечен неустоимо от нея и е твърдо решен да открие каква е връзката между тях.
В град без изненади — тъмен и злокобен, една тайна може да промени всичко.
И само любовта може да те изведе от мрака…
Радвах се, че имам повод да се измъкна от къщи, дори и той да беше разкопаване на гроб. След Деня на благодарността баща ми отново се затвори в кабинета си, а след като ни хванаха в библиотеката, единственото, което получавах от Ама, бяха гневни погледи.
С Лена нямаше да имаме възможност да отидем отново в библиотеката, поне не през следващите шейсет и осем дни. Макон и Ама изглежда не искаха да търсим повече информация, нито щяха да ни кажат сами нещо.
— След единайсети февруари ще можеш да правиш каквото си искаш — беше ми казала Ама. — Дотогава ще се държиш като другите момчета на твоята възраст. Слушай музика. Гледай телевизия. Само си дръж носа далече от тези книги.
Мама щеше да се изсмее на идеята, че ми е забранено да чета книги. Явно нещата не отиваха на добре.
Тук е още по-лошо, Итън. Бу спи на няколко крачки от леглото ми.
Не ми звучи чак толкова зле.
Нощем ме чака пред вратата на банята.
Просто Макон си е такъв, закриля те.
Прилича ми по-скоро на домашен арест.
Точно това си беше и двамата го знаехме много добре.
Трябваше да намерим „Книгата на луните“ и смятахме, че тя може да бъде скрита само при Женевиев. Беше повече от вероятно тя да бе погребана в „Грийнбриър“. Съвсем близо до градината имаше няколко надгробни камъка, който все още се показваха над тревата. Виждахме ги от плочата — май беше остатък от старо огнище, на която обикновено седяхме. Нашето място, така го наричах мислено, въпреки че никога не се осмелих да го кажа на глас. Женевиев може би бе погребана някъде там, освен ако не се беше преместила да живее другаде след войната. Но май никой никога не напуска Гатлин.
Винаги съм си мислел, че аз ще бъда първият.
Успях да се измъкна от вкъщи, но сега имахме още повече проблеми: как щяхме да намерим загубената чародейска книга, която може би щеше или пък нямаше да спаси живота на Лена и може би беше — или пък не — заровена в гроба на прокълнатата й родственица, която можеше да се намира — или пък не — точно до вратата на имението „Рейвънуд“? Без чичо й да ме види, без да ме спре или дори да ме убие, преди да го направя?
Ако изключим тези дребни затруднения, май останалото зависеше от Лена.
— Какъв е този проект, за който се налага посред нощ да ходите до гробището? — попита леля Дел, спъвайки се в някакъв храст. — О, господи!
— Мамо, внимавай. — Рийс хвана майка си за ръката и й помогна да се изправи. На леля Дел й беше достатъчно трудно да се разхожда наоколо на дневна светлина, но тази тъмнина й дойде в повече.
— Трябва да направим копие на надгробен камък на наш роднина. Изучаваме генеалогия. — Е, това си беше отчасти вярно.
— Защо Женевиев? — попита Рийс с подозрение.
Погледна към Лена, но тя моментално извърна глава. Беше ме предупредила да не оставям Рийс да види лицето ми. Очевидно на Сибилите им е нужен само един поглед, за да разберат дали лъжеш. Да лъжеш Сибила е дори по-трудно, отколкото да се опитваш да лъжеш Ама.
— Тя е нарисувана на картината в дневната. Стори ми се добра идея да я използвам. Пък и нямаме чак толкова голямо гробище с роднини, както повечето семейства в града.
Хипнотичната чародейска музика от тържеството се носеше все по-слабо някъде отдалече. Чувахме само пукането на сухите листа под краката си. Вече бяхме на земята на „Грийнбриър“. Приближавахме. Беше тъмно, но пълната луна светеше толкова ярко, че почти нямахме нужда от фенерчетата си. Спомних си какво каза Ама на Макон на нейното гробище: „Половин луна за бяла магия, пълна луна за черна“. Надявах се, че тази нощ няма да правим никакви магии, и без това наоколо беше доста страшничко.
— Не съм сигурна, че Макон би одобрил да се мотаем тук в тъмното. Каза ли му къде отиваме? — притесняваше се леля Дел.
— Казах му, че отиваме на разходка. Той само поиска да стоя с теб.
— Май не съм в добра форма. Трябва да призная, че останах без дъх. — Леля Дел наистина дишаше трудно, принципно винаги идеалният й кок се беше разрошил и покрай лицето й се виеха кичури.
После усетих познатата миризма.
— Стигнахме.
— Слава богу.
Вървяхме покрай ронещата се каменна стена на градината, където бях намерил Лена да плаче в деня, когато прозорецът се счупи. Промъкнах се вътре под скритата от храстите арка. Нощем градината изглеждаше различно, приличаше по-малко на място за гледане на облаците и повече на идеалното място за погребване на прокълнати магьосници.