Интервю с вампир
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-458-1
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Интервю с вампир». Краткое содержание книги:
Един вампир разказва своето минало. Безграничното въображение на Ан Райс ни повежда на пътешествие във вселената на немъртвите, което започва в Ню Орлиънс преди повече от двеста години. Луи дьо Поант дю Лак прекрачва в един непознат свят, който е така завладяващ, както и откритието му, че не е сам в търсенето на свежа кръв по нощните улици. Хипнотичен поетичен тон, богат на чувствени образи и наситен с мрак, който се крие зад булото на човешката мисъл. Ще откриете, че сте в плен на магия, на сладостен сън, който изследва най-дълбоките кътчета на човешката сетивност.
После видях нещо отвъд отворената врата, нещо, което бях виждал преди много, много време. Никой не знаеше за него. Не. Лестат знаеше. Но това нямаше значение. Надали сега си спомняше как стояхме преди много години пред вратата на малката кухня в Рю Роял и гледахме майката и дъщерята, прегърнати на пода. Сега майка и дъщеря лежаха под ситния дъждец — Мадлен и Клодия. Красивата червена коса на Мадлен, смесена със златната коса на Клодия, се развяваше от вятъра. Косите, кадифената рокля, малката покрита с кръв долна риза, обшита с дантела, те бяха непокътнати. Всичко останало беше превърнато в пепел, която беше запазила чертите на лицето на Мадлен, формата на ръката, която притискаше детето. А детето, древното дете, моята Клодия, беше превърната във въглени.
В гърдите ми се надигна див вик, който бе подет от вятъра. Дъждът валеше кротко върху овъглените тела, отмиваше следата от малка ръчичка по стената, русите кичури се развяваха от вятъра. Викът ми още не беше секнал, когато обезумях. Вкопчих се в някого и започнах да го удрям. Мислех, че е Сантяго. Исках да го унищожа, да размажа ухиленото му лице. Виковете му се смесиха с моите, ботушите му нагазиха сред пепелта. Аз го изблъсках към стената, очите ми бяха заслепени от дъжда и сълзите. Той падна по гръб и аз пак се спуснах към него. Арманд ме хвана и ме изведе от малката гробница към балната зала, в която се чуваха викове, гласове и сребрист смях.
Лестат изкрещя след мен:
— Луи, чакай ме. Луи, трябва да поговорим!
Виждах дълбоките му очи съвсем наблизо. Чувствах се все по-слаб, смътно осъзнавах смъртта на Мадлен и Клодия. Гласът на Арманд ми говореше съвсем тихо, може би даже без звук:
— Не можех да ги спра, не можех…
Те бяха мъртви, мъртви. А аз губех разсъдъка си. Сантяго лежеше някъде там, до тях, до полюшващите се от вятъра къдрици. Губех разсъдъка си.
Не можех да отнеса телата им с мен, не можех да ги взема. Арманд ме беше хванал под ръка и почти ме носеше през някакво кънтящо дървено пространство. Миризмите от улицата ставаха по-силни — миризми на коне, на кожа, — спираха бляскави карети. Можех да се видя как тичам по Булеварда на Капуцините с малък детски ковчег в ръце, а хората ми правят път, стават от масите пред кафенетата, а един от тях вдига ръка. Препънах се и усетих, че Арманд ме държи, пак зърнах кафявите му очи. Бях замаян, но продължавах да вървя. Видях блясъка на ботушите си.
— Луд ли е, че ми говори така? — Питах за Лестат, гласът ми трепереше от гняв, но звукът му ми носеше някаква утеха. Започнах да се смея, смеех се с цяло гърло. — Той трябва да е напълно луд, за да ми говори така. Чу ли го?
Очите на Арманд ми казваха: „Спи“. Исках да кажа нещо за Мадлен и Клодия, че не можем да ги оставим там, и пак усетих, че в мен се надига вик, който изтласка всичко по пътя си. Стиснах зъби, за да го задържа, защото беше толкова силен, че щеше да ме унищожи.
След това съзнанието ми се проясни. Вървяхме сляпо, без посока, както се лутат пияните смъртни, изпълнени с омраза към останалите и с чувството, че са непобедими. Така вървях из Ню Орлиънс в нощта, когато срещнах Лестат за първи път, лутах се като пияница, който чудодейно открива пътя си и усеща стъпките си стабилни. Видях един пиян човек, който някак успя да запали клечка кибрит. Поднесе я към лулата си и дръпна дима. Стоях пред прозорците на едно кафене. Мъжът дърпаше от лулата си. Изобщо не беше пиян. Арманд стоеше до мен и чакаше, бяхме на Булеварда на Капуцините. Или пък това беше Дьо Темпъл? Не бях сигурен. Бях вбесен, че телата на Клодия и Мадлен останаха на онова гнусно място. Виждах как Сантяго рита овъгленото тяло на моето дете! Закрещях през стиснати зъби и мъжът вътре се изправи от мястото си, а стъклото пред него се замъгли от дъха му.
— Махни се от мен — извиках на Арманд. — Продъни се в ада, не ме доближавай. Предупреждавам те, не ме доближавай.
Отдалечих се от него по булеварда, а една двойка отстъпи от пътя ми и мъжът даже протегна ръка, за да защити жената.