Интервю с вампир
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-458-1
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Интервю с вампир». Краткое содержание книги:
Един вампир разказва своето минало. Безграничното въображение на Ан Райс ни повежда на пътешествие във вселената на немъртвите, което започва в Ню Орлиънс преди повече от двеста години. Луи дьо Поант дю Лак прекрачва в един непознат свят, който е така завладяващ, както и откритието му, че не е сам в търсенето на свежа кръв по нощните улици. Хипнотичен поетичен тон, богат на чувствени образи и наситен с мрак, който се крие зад булото на човешката мисъл. Ще откриете, че сте в плен на магия, на сладостен сън, който изследва най-дълбоките кътчета на човешката сетивност.
А главата, с ококорени, диво втренчени в пламъците очи и с тъмна сплъстена коса, падна в краката ми. Ритнах я силно и тя полетя по прохода. Хукнах след нея и захвърлих факлата и косата, защото трябваше да се предпазя от ярката светлина, която струеше от стълбището към улицата.
Дъждът се забиваше като ситни иглички в присвитите ми очи, докато се опитвах да видя тъмните очертания на каретата. Кочияшът се беше смъкнал на капрата, но щом чу дрезгавата ми команда, бързо се изправи и инстинктивно посегна към камшика. Каретата потегли рязко в мига, в който отворих вратата. Конете препуснаха с всички сили, а аз отворих капака на сандъка си, хвърлих се вътре на една страна и изгорените ми ръце се плъзнаха по хладната коприна. Капакът падна над мен и мракът ме обгърна.
Конете препускаха все по-бързо, далеч от горящата сграда. Още усещах миризмата на дим, тя ме задавяше и прогаряше очите и дробовете ми. Ръцете и челото ми бяха изгорели от ранната утринна светлина.
Но ние бързо се отдалечавахме от дима и писъците. Напускахме Париж. Бях приключил. „Театърът на вампирите“ бе изгорял до основи.
Отпуснах глава и видях Клодия и Мадлен, вкопчени в прегръдките си. Наведох се над меките им коси, блещукащи на светлината на свещта, и казах: „Не можах да ви отведа оттук. Не можах. Но те ще умрат заедно с вас. Ако огънят не ги погълне, слънцето ще ги изгори. Ако то не ги изгори, хората, които дойдат да гасят огъня, ще ги открият и ще ги изкарат на светло. Обещавам ви, че те ще умрат, всички затворени там ще умрат. Единствено тези убийства, от хилядите, които съм извършил в дългия си живот, ще са в името на доброто.“
След две нощи се върнах. Трябваше да се уверя, че подземието е изгоряло напълно, срутено и наводнено от дъжда. Само няколко почернели греди стърчаха като клади на фона на небето. Чудовищните стенописи в балната зала се бяха разпилели на парчета из развалините — тук изкривено лице, там част от ангелско крило.
Купих си вечерните вестници и тръгнах през тълпата към малкия кафе-театър от другата страна на улицата. Седнах под прикритието на сумрачната светлина на лампите и гъстия дим от пурите и зачетох статиите за разрушението. Били открити малко изпепелени тела в изгорелия театър, навсякъде имало дрехи и костюми. Предполагаше се, че прочутите актьори са успели да напуснат сградата преди огъня. С други думи, от съобщението ставаше ясно, че бяха намерени костите само на младите вампири, старите бяха изгорели напълно. Не се споменаваше за очевидци или за оцелели от пожара. И как би могло да има такива?
Все пак едно ме тревожеше. Не се страхувах дали някой от вампирите се е спасил. Така или иначе нямах желание да ги преследвам. Бях сигурен, че повечето от тях са мъртви. Но защо нямаше никакви човешки пазачи? Сантяго беше споменал за пазачи и аз бях предположил, че те са разпоредители или портиери, които приготвят театъра преди представление. Дори се бях подготвил за евентуален сблъсък с тях. Но не ги срещнах никъде. Това беше странно. Не можех да си обясня този факт и той не спираше да ме тревожи.
Накрая, когато оставих вестниците и се замислих отново върху всичко случило се, реших, че това няма значение. Единственото, което имаше значение, бе, че вече съм абсолютно сам на този свят, по-самотен отвсякога. Клодия я нямаше и аз не намирах причина да живея, нито пък имах желание за това.
И все пак мъката не успя да ме погълне напълно, не успя да ме превърне в прекършеното и отчаяно същество, каквото бях преди. Вероятно ужасът ми, когато видях изгореното тяло на Клодия, бе толкова силен, че нямаше как да ме владее дълго. Иначе нямаше да оцелея и минута. Часовете минаваха, димът ставаше все по-гъст, а завесата на сцената се спускаше и вдигаше. Някакви жени пееха и бижутата им отразяваха светлината. Плътните им гласове бяха някак жаловити, скръбни — зачудих се какво ли е да претърпиш огромна загуба като тази, да отмъстиш за нея и после да получиш съчувствие и утеха. Аз не можех да получа утеха, не можех да се доверя на никого. Собствените ми сълзи нямаха значение дори за самия мен.