Интервю с вампир

— Какво е то? — попита тя.

— Обичам го.

— Да, сигурна съм — отвърна тя. — Щом обичаш него, значи можеш да обичаш и мен, дори мен.

— Клодия, Клодия. — Притиснах я към гърдите си.

— Остава ми само да се надявам, че когато ти потрябвам, ще ме намериш… — прошепна тя. — Поне това ти дължа… толкова често те наранявах, толкова болка ти причиних.

Тя притихна в прегръдките ми. Усещах я в ръцете си и си мислех: „След малко вече няма да е с мен.“ Сега исках само да я прегръщам. Това винаги ми е доставяло огромно удоволствие. Да усещам тежестта ѝ, да чувствам ръката ѝ на шията си.

Една от лампите угасна. Част от светлината напусна хладната влажна нощ. Имах чувството, че се унасям. Ако бях смъртен, със сигурност щях да се отпусна и да заспя така. И все пак в това сънливо и уютно състояние почувствах странно усещане, че слънцето след малко ще ме събуди и аз ще видя гъстите папрати на светлината на изгрева и искрящите капки на дъжда. Прогоних това чувство и притворих очи.

По-късно често се опитвах да си спомня точно тези мигове. Отново и отново се опитвах да извикам в паметта си как стояхме отпуснати в онази стая и нещо смътно започваше да ме тревожи. Изведнъж бяха настъпили промени, които не бях забелязал. Дълго след това, насинен, ограбен и огорчен до крайност, аз се връщах към тези моменти, към сънливите предутринни часове, когато часовникът тиктакаше едва доловимо от полицата на камината, а небето изсветляваше все повече. Но си спомнях единствено — въпреки отчаянието, с което се опитвах да задържа този момент, — леката промяна в осветлението.

Ако не се бях отпуснал така, щях да го забележа. Бях потънал в други притеснения и затова го пропуснах. Една лампа изгасна, след нея отмря и пламъкът на догоряла свещ. Очите ми бяха притворени и ми се стори, че настъпва пълен мрак.

Щом ги отворих, вече беше твърде късно. Помня, че скочих на крака и ръката на Клодия се смъкна от врата ми. Из стаите се движеха привидения — мъже и жени, облечени в черно. Дрехите им сякаш поглъщаха светлината от всяка лакирана повърхност. Извиках към тях, Мадлен се сепна и се вкопчи за облегалката на креслото, после се свлече на колене, когато стигнаха до нея. Сантяго и Селесте вървяха към нас, а зад тях Естел и останалите, чиито имена не знаех, изпълваха огледалата и се скупчваха така, че заприличваха на огромна черна сянка. Извиках на Клодия да бяга и отворих вратата. Избутах я през нея, а после препречих изхода и изритах Сантяго.

За разлика от първата ми среща с него, сега силата ми беше огромна. Вероятно бих изгубил всяка битка в своя защита, но инстинктът ми да защитя Клодия и Мадлен беше много силен. Помня, че блъснах Сантяго назад и после ударих красивата Селесте, която се опитваше да мине покрай мен. Чувах стъпките на Клодия далеч долу по мраморното стълбище. Селесте беше бясна и издра лицето ми до кръв. Извъртях се към Сантяго, който ме беше стиснал много силно и посягаше към гърлото ми.

— Бий се с тях, Мадлен — извиках аз, но чувах само хлипането ѝ. После я видях — изплашена и неподвижна, заобиколена от вампирите. Те се смееха зловещо с кухия си, звънлив вампирски смях. Сантяго се държеше за лицето, защото бях забил зъби в него. Ударих го в гърдите, после в главата. Ръката ми се разкъсваше от болка, нечии ръце ме стиснаха през гърдите, аз ги отблъснах и чух зад себе си трясък на счупено стъкло. Но някой друг ме хвана за ръката и ме задърпа с невероятна сила.