Фантомът на паметта

Налях напитките във високи чаши, подадох на Вероника нейното кампари и се настаних във фотьойла от другата страна на малката ниска кръгла масичка.

— Разкажи ми за мен — помолих я, отпих малка глътка и леко се намръщих, защото конякът не се оказа на висота, впрочем от хотелския минибар нямаше защо да се очаква кой знае какво. — Как се запознахме, какво ти разказвах, чии адреси си ми дала, при кого съм ходил и какво съм ти казал след посещението си там. Всичко, което си спомняш.

— Трудна задача! — подсмихва се Вероника. — Ако още тогава знаех какво ще се случи, всеки ден подробно щях да си записвам. А така… Някои моменти си ги спомням много ясно, други напълно са се изтрили от съзнанието ми. Ти ми се обади в офиса, представи се и ми каза, че телефонния ми номер ти е дал Валери Маслов.

— Разкажи ми за това по-подробно, моля те — прекъснах я. — Кой е този Маслов, къде работи, с какво се занимава, къде и кога съм се запознал с него. Всичко, което знаеш.

— Маслов работи в Министерството на вътрешните работи, има някакъв висок чин, но не помня каква длъжност заема, пък и не ги разбирам тези неща. Или е началник на главно управление, или е заместник-началник. А може би е помощник на някой заместник-министър. С две думи — нещо такова доста внушително.

— Ти откъде го познаваш?

— Валери ли? Навремето ми беше годеник. Много отдавна — добави тя, — толкова отдавна, че дори вече не си спомням кога. А ти и Маслов ли си забравил?

— И Маслов — кимнах. — Продължавай, моля те.

— Ами ние с него редовно си звъняхме по телефона, поздравявахме се по случай празниците. После имахме дълга пауза в контактите си, той правеше своята кариера, аз — моята. И изведнъж — миналата година, някъде през пролетта — той ме намери тук, във Франкфурт, и ме помоли да издиря няколко души, наши сънародници, които са дошли в Германия. Тогава много се изненадах, тъй като министерството на Валери има толкова големи възможности, че оттам могат да намерят когото си поискат и където си поискат, но той ми каза, че това е лична, тъй да се каже, частна молба. Аз, доколкото можах, събрах информация и от петимата души открих двама. Единият живее близо до Кьолн, в Тройсдорф, а вторият вече се е преместил във Франция, в Бордо. Останалите трима като че ли се бяха изпарили, при всички случаи не можах да ги намеря. Може би бяха сменили имената си, което е най-вероятно.

— И какво стана после?

— Обадих се на Валери, отчетох му се, той ми благодари и каза, че през октомври във Франкфурт ще дойде един човек, който ще се свърже с мен и ще трябва да му дам — тоест на теб — тези два адреса. Това беше.

— А ти не го ли попита какво означава всичко това и защо са му тези адреси? — недоверчиво полюбопитствах аз.

— Попитах го. Но не много настойчиво. Честно казано, не ме интересуваше. Е, някой издирва някого си в чужда страна, защо да не му помогна? Андрей, ние вече говорихме с теб за това миналата година. Знаеш ли, Валери Маслов е добро момче, но да си добро момче, както се казва, не е професия, а в този случай да си добро момче още не е достатъчно основание, за да станеш любовник на някого. Разбираш ли ме?