Фантомът на паметта

Изведнъж осъзнах, че изобщо можеше да не ми остане време за срещи с Вероника. Хитрата Самка на Гепарда вероятно бе скроила графика на срещите и мероприятията ми така, че всичките ми вечери да са заети до секунда, защото по този начин се надяваше да постигне своето и да попречи на дръзкия ми план, който поставяше под заплаха моето — и, забележете, нейното! — благополучие. Но нищо, нали освен вечерите, имаше и нощи, над които Муся нямаше власт. Нощи… А дали не се палех прекалено много?

— Ще бъда тук пет дни. Ще можеш ли да оставаш при мен до сутринта? Боя се, че програмата ми е направена така, че…

— Извинявай, скъпи — прекъсна ме Вероника с мек тон. — Имам съпруг. Трябваше по-рано да ти напомня за това. Днес за всеки случай му казах, че заминавам по работа за Бон и или ще се върна много късно през нощта, или ще остана да спя там и ще се прибера съвсем рано сутринта. Просто не знаех как ще потръгне нашата среща. Но оправдание за командировка в продължение на пет дни няма да мине.

— А миналата година как беше? Ти оставаше ли да нощуваш при мен?

— Веднъж — след пътуването ти до Тройсдорф. Вечер ти разполагаше с достатъчно време.

Включих лампата на нощната масичка. Вероника седеше, напълно облечена, на стола пред бюрото.

— И какво ще правим? — попитах объркано. — Дявол знае на какво прилича това: да бъдем в един град и да нямаме възможност да се срещаме.

— Не бързай, Андрюша, нали не знаеш какъв е графикът ти? — съобразително отбеляза тя. — Утре ще го обсъдиш с Мария, ще видиш как стоят нещата и ще ми се обадиш. Ще измислим нещо. Във всеки случай винаги мога да се измъквам от работа през деня, а за вечерите все ще съчиня някакво оправдание пред мъжа си. Разбрахме ли се?

Тя се приближи до мен, за да ме целуне на сбогуване, и тихо затвори вратата след себе си. Аз загасих лампата и се втренчих в процепа между двете пердета, които не бяха дръпнати плътно. Вероника… Беше красива, умна, сексапилна. Аз бях на висота или поне нямах никакви основания да мисля другояче. И с удоволствие бих преспал с нея още няколко пъти. Но тя така си и остана чужда за мен. И когато я убеждавах да не си тръгва до сутринта, изобщо не се ръководех от чувство за изпитвана към нея нежност, от желание непрекъснато да усещам присъствието ѝ до себе си, да докосвам ръката ѝ и кадифената ѝ кожа и да вдишвам от уханието ѝ. Ръководех се от обикновената любезност и от широко възприетите представи за добър тон и приличие. Просто нямах нищо против тя да остане. А да искаш и да нямаш нищо против далеч не бе едно и също. Точно затова не бях настойчив и приех с облекчение обяснението ѝ, че ще става рано.

Къде ли изчезваше любовта? Ами да, кажете ми, къде се дява? Преди една година съм бил влюбен до уши във Вероника, а днес — какво? Нима наистина човек може да се промени толкова много за дванадесет месеца? Преди дванадесет месеца тази жена е предизвиквала у мен възторг и трепет, а днес не изпитвах към нея абсолютно нищо, освен чисто физическо влечение, и при това то изобщо не беше безумно. Има разлика между глада и желанието да хапнеш нещо вкусничко. Преценявах сегашния си интерес към Вероника като желание да хапна нещо вкусничко, а съвсем не като глад, който изпитваш заедно с усещането, че ако веднага не ти дадат да изядеш точно определено нещо, направо ще умреш.