Били Стрейт [bg]

Навън съм и пак мога да дишам. В джоба ми парите тежат цял тон и първата поничка, която изяждам, докато вървя по алеята, има страхотен вкус. Изяждам още една. Тогава ме заболява стомахът и решавам да запазя останалите за по-късно.

Магазините отварят и пешеходците и скейтбордистите са се увеличили. Първото нещо, което правя, е да си купя шапка, с надпис „Доджърс“ и с лентичка за намаляване на широчината отзад. Нагласям си я по главата и нахлупвам козирката над лицето си, за да се пазя от слънцето, а и за да се скрия.

Защото покупката на шапката е странно преживяване. Намерих я в едно магазинче, разположено в барака, доста далеч от синагогата. Човекът, който ми я продаде, е грозен, с лоша кожа, с огледални слънчеви очила и дълга мазна руса коса, посивяла на места. Поглежда ме странно. Сякаш ме познава.

Предполагам, че може би е от Холивуд, но никога не съм го виждал преди. Има необичаен акцент, като на лошите от шпионските филми — руски акцент, звучи като руски шпионин.

И защо ме гледа така? Искам да кажа, че не мога да бъда сигурен, че наистина ме гледа — заради огледалните очила. Но така изглежда — по начина, по който обръща главата си към мен и я задържа в това положение. Доста време мина, преди да ми върне рестото.

Когато си тръгвам, той казва:

— Хей, момче!

Но аз продължавам и нахлупвам шапката върху лицето си. Когато няколко секунди по-късно се обръщам, той е излязъл пред бараката и все още гледа по посока към мен, затова се шмугвам между сградите и вървя малко по пресечката, после пак се връщам на „Оушън Франт“, но съм прекалено далеч от него, за да може да ме види.