Били Стрейт [bg]

Това беше еврейски храм, но все пак храм, значи може би Господ беше и на това място.

Ще му кажа всичко това, ако ме хване. Не, няма, ще викам и ще пищя и ще бягам към тоалетната, ще се заключа вътре и ще изляза през прозореца.

Спомних си какво казваше Тъпака за евреите: че налитали да убиват християни… сигурно е глупост, ами ако…

Сега е по-далеч. Върви напред-назад, напред-назад — какво ли прави?

Охо, пак се приближава. Чувам трополене, разклаща сребърната бутилка. От следващия звук изглежда, че движи длан по масата — сигурно чисти трохите от бисквитите… сега се отдалечава. Може би ще види, че никой не е откраднал нищо и ще си тръгне…

Не, връща се…

Вратата се отваря.

Нито изскачам, нито викам.

Просто се свивам още повече в ъгъла.

Едно лице се вглежда в мен. Старческо, малко пълно. Очила с дебели черни рамки, голям нос, червен, възголемички уши.

Смешен старец. Отстъпва. Носи старчески дрехи — бяла риза, торбести светлосини панталони и промазана жилетка с цип отпред. Пръстите му са много дебели, а ръцете му изглеждат прекалено големи за останалата част от тялото.

Не изглежда ядосан. По-скоро изненадан. Продължавам да се притискам в ъгъла. Дървото ме убива на гърба и кръста, но не мога да спра да се притискам.

Той отстъпва още малко и казва:

— Всичко е наред. — Гласът му е дълбок и дрезгав.

Аз просто си седя.

— Всичко е наред. Излез, не хапя.

После надниква по-близо към мен и ми показва зъбите си, сякаш се опитва да ми докаже, че не хапе. Извратеният дядо се усмихваше по същия начин.

Прави ми място да изляза, но не мога да се помръдна.

Продължава да повтаря, че всичко е наред, че ако съм гладен, трябва да ям здравословна храна, а не боклуци.

Преценявам, че ако ми създаде проблеми, мога просто да го бутна. Въпреки големите си яки ръце, той е само един старец.

Най-накрая кръвта ми се успокоява и аз изпълзявам навън. Той ме хваща за ръката, доста е силен и аз се опитвам да го ритна, а той ме пуска и аз побягвам към предната част на синагогата, но вратата е заключена с катинар, за който трябва ключ и сега вече попаднах в капан.

Връщам се. Той седи на една пейка. Смее се, протяга ми кутия с шоколадови понички, опитва се да ми даде една, но няма начин да се приближа до него достатъчно, за да я взема.

Не само защото е евреин, а защото е човек и на никого не може да се има доверие.

Пак тръгва към мен, казва ми, че ще отключи задната врата да изляза, че не трябва пак да се промушвам през прозореца.

После вади пари! Две двайсетдоларови банкноти — четирийсет долара!

Да не се опитва да ме подкупи?

Не ги вземам и той ги оставя на пода до поничките, става и отключва вратата и влиза в тоалетната. Грабвам всичко и побягвам.