Ръкописът на Фулканели [bg]

Бен благодари на сестрата и внимателно затвори вратата след себе си. Благодарение на спешния разговор с Люк Симон полицията вече беше вдигнала охраната на болничната стая.

Ана седеше в леглото и четеше книга. През прозореца зад гърба й нахлуваха весели слънчеви лъчи. Въздухът бе наситен с уханието на червените, жълти и бели рози във вазите около нея. Тя вдигна глава и се усмихна. Върху дясната й буза имаше дебела марля, прикрепена с лепенки.

— Радвам се да те видя — промълви той, надявайки се да прикрие нервната нотка в гласа си.

— Много ти благодаря за цветята — отвърна тя. — Събудих се и гледам — цялата стая потънала в рози!

— Това е най-малкото, което мога да направя — въздъхна той и с притеснение се взря в дълбоките драскотини около окото и челото й. — Адски съжалявам, Ана! Не съм и помислял, че ще се случи така. А и приятелят ти…

Тя го докосна по ръката, главата му съкрушено клюмна.

— Вината не е твоя, Бен.

— Мъжът, който ти причини тези страдания, вече не е между живите — каза той, помълча малко и с въздишка добави: — Ако това е някаква утеха за теб.

Тя не отговори.

— Какви са плановете ти, Ана?

— Май Франция ми омръзна — отвърна с лека въздишка тя. — Мисля, че ще се прибера у дома, във Флоренция. Може би ще успея да се върна на предишната работа в университета. — На лицето й се появи тъжна усмивка. — Пък кой знае? Някой ден може би ще успея да довърша и книгата си.

— Дано — кимна той, погледна часовника си и се изправи. — Трябва да тръгвам. Самолетът ме чака.

— У дома ли се връщаш? Откри ли онова, което търсеше?

— Не знам какво съм открил.

— Карта е, нали? — сграбчи ръката му тя. — Чертеж! Хрумна ми, докато лежах тук! Как не се досетих по-рано?

Той седна на ръба на леглото и стисна ръката й.

— Наистина е карта. Но те съветвам да забравиш всичко, защото то привлича лошите хора.

— Забелязах — усмихна се Ана.

Помълчаха известно време в изпълнената с ухание стая, после тя вдигна глава и го погледна изпитателно.