Пепеляшките [bg]

Главата на Фредрика Бергман тежеше като олово, когато се събуди в неделя сутринта. Тя се протегна сънливо към будилника. Щеше да звънне след десет минути. Опита се да зарови още по-дълбоко глава във възглавницата. Трябва да си почина, трябва да си почина.

Когато час по-късно излезе от апартамента, Фредрика се сети, че все още не е отделила специално внимание на съобщението от Центъра по осиновявания. Или поне не достатъчно. Оправда се с това, че решението беше прекалено сериозно, за да бъде взето паралелно с ангажираността й в едно толкова тежко и трудоемко полицейско разследване.

Тя предпочете да се съсредоточи върху работата си. Тръгна направо към дома на Магдалена Грегешдотер, като се обади от колата, за да я предупреди. Подчерта, че трябва да говори с нея насаме.

Отвори й висока тъмнокоса жена, когато Фредрика натисна звънеца.

— Магдалена? — попита тя, осъзнавайки, че няма ни най-малка представа как изглежда майката на Натали.

— Не — отвърна жената и протегна студената си длан. — Аз съм Естер, сестра й.

Естер я покани във всекидневната.

Пълен ред, помисли си Фредрика. Това семейство категорично отхвърля всички тенденции към безредие. В нейния свят това си беше за съчувствие.

Стажантката остана сама в средата на стаята. Толкова домове се отваряха, когато човек позвънеше в тях в качеството си на полицай. С какъв огромен капитал от доверие се ползваше работодателят й вместо обикновените шведи. Мисълта беше почти зашеметяваща.

Но ето че Магдалена Грегешдотер се появи и Фредрика се върна в действителността.

Направи й впечатление, че тя доста се различаваше от Сара Себастиансон. Беше жена, която никога нямаше да лакира пръстите на краката си в синьо и чието държание и излъчване свидетелстваха за съвсем различен произход и много повече опит от този на рунтавата Сара. Ако разкажеше, че е направила аборт в банята на родителите си, Фредрика трудно щеше да й повярва.

— Да поседнем? — любезно предложи тя.

Или поне се надяваше, че така прозвуча. Фредрика много добре знаеше колко недодялана можеше да бъде в определени ситуации.

Седнаха. Магдалена на края на дивана, Фредрика — на гигантски фотьойл. Пъстрият му мотив ярко противоречеше на цвета на стените. Полицайката се замисли дали й се струваше красиво, или ужасно.

— Открихте ли… нещо?

Очите на Магдалена се молеха.

— Имам предвид… в разследването. Открихте ли някого?

Някого. Тази вълшебна дума, която преследваше всеки полицай. Да откриеш някого. Да го задържиш. Да му потърсиш отговорност.

— Не конкретно лице, но работим по теория, която смятаме, че ще се окаже доста плодовита за разследването — обясни бавно Фредрика.