Издирваният

Размърда ръцете си и започна да ги маже с кал. Отгоре и отдолу. После направи същото и с лицето си.

Извърна глава.

Делфуенсо не се виждаше.

Това беше добре. Значи бе залегнала някъде наблизо, невидима за противника. Погледна в обратна посока. Нещо проблясваше в калта. Малко и светло. Ръката на Соренсън. Или лявата, или дясната. Зависи как беше паднала.

Знаеше, че няма да получи отговор, но въпреки това прошепна:

— Джулия?

Тишина.

— Делфуенсо?

Тишина.

— Делфуенсо? Карън? Там ли си?

— Ричър? — долетя дрезгав и задъхан глас. — Улучиха ли те?

— Улучиха Соренсън.

— Лошо?

— Повече от лошо.

После Ричър запълзя напред. На лакти и колене, с наведена към земята глава. Като дървеница върху чаршаф, мина му през ума. Но ако врагът го вижда, вече щеше да е мъртъв. Рискува да погледне пред себе си. Само с едно око, колкото да коригира посоката на пълзенето. Спря на една ръка разстояние от светлото петно и напипа китката на Соренсън. Беше все още топла. Хвана я с два пръста и леко стисна.

Не се нуждая от грижите ти!, беше му се сопнала тя.

Пулс нямаше. Само влажна и отпусната кожа. Пропълзя още половин метър и пръстите му се плъзнаха нагоре. По ръката, рамото и шията.

Пулс нямаше.

Шията ѝ беше хлъзгава от кръвта и мозъчната тъкан. И едновременно с това грапава от хилядите костни частици. Челюстта ѝ си беше на мястото. Носът също. И очите — някога сини, настоятелни, любопитни. Но над очите нямаше нищо. Куршумът я беше улучил в средата на челото, отнасяйки върха на главата. С косата и всичко останало. Скалпът ѝ беше отзад, увиснал на парченце кожа. И друг път се беше натъквал на подобна гледка.

Провери шията ѝ още веднъж.

Пулс нямаше.

Избърса дланта си в пръстта и започна да потупва около нея, търсейки пистолета. Нямаше го. Беше отхвръкнал от ръката ѝ. Можеше да бъде навсякъде. Черен поликарбонат, изчезнал в мрака. Отказа се да го търси. Напипа рамото ѝ и плъзна ръка надолу. С усилие повдигна отпуснатото тяло, дръпна нагоре пуловера и откачи резервните пълнители от мястото им отзад на колана. Бедрата ѝ все още бяха топли. Памучна риза, тяло под нея. Нито много твърдо, нито много меко. Легна по корем и пъхна пълнителите в джоба си. После започна да се оттегля, отново на лакти и колене. Леко странично, като огромен рак. Насочи се към позицията на Делфуенсо, която беше доста далече. Някъде между трийсет и четирийсет метра.

— Мъртва ли е? — прошепна тя.

— Да, убита на място.

Мълчание.

— По дяволите! Много я харесвах! — промълви най-сетне Делфуенсо.

— Аз също — рече Ричър.

— Голяма загуба за Бюрото. — В гласа ѝ се долавяше гняв.

— Случват се и такива гадости — каза Ричър. — Гледай напред.

— Така ли реагирате вие в армията?

— А как реагирате вие във ФБР?

Тя не отговори.

— Сега какво? — попита след продължителната пауза Делфуенсо.

— Трябва да се върнеш при колата. Като пълзиш през цялото време. Обади се в Куонтико и ги запознай със ситуацията. Не забравяй да им кажеш, че „Уайтман“ е най-подходящата за тях база. Може би трябва да се свържеш и с Омаха. Нейният пряк началник се казва Антъни Пери. Веднъж вече разговарях с него. Мисля, че нощният дежурен ѝ е приятел. Внимавай как ще му поднесеш новината. Обади се и на онзи криминолог от екипа ѝ. Най-добре да го научи лично от теб.