Изгубеният град
- Автор: Касслер Клайв, Кемпрекос Пол
- Серия: Досиетата NUMA #5
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: PRO BOOK
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубеният град». Краткое содержание книги:
Когато екип глациолози случайно попада на замразено тяло в ледник в Швейцарските Алпи, медиите са склонни да подминат случката като незначително събитие. Защото тялото е облечено в дрехи на пилот от Първата световна война и не е нищо чак толкова старо и интересно. До момента, в който един от присъстващите журналисти не се оказва безмилостен убиец, изпратен с мисия. Мисия да открадне документите на този пилот и да заличи всички улики, в това число и всеки, който знае за тялото.
И мисията му за малко да успее. Всички журналисти и екипът от учени за затворени в система от наводнени тунели и оставени да умрат от липсата на кислород. Изглежда всичко върви по план.
Но има една непредвидена величина — намиращият се наблизо Специален екип на НАПМД начело с Кърт Остин.
- Май се запознахме с приятеля на Кърт - рече Пол.
- Определено отговаря на страховитото описание.
- Държа се доста по-приветливо, отколкото се очакваше. А ти накара дори кучето да се
усмихне. Какво им наприказва?
- Че си идиот и заради тебе сме се изгубили.
- Аха... а какво ти отвърна плешивият?
- Че с удоволствие ще ми покаже пътя. Май флиртуваше с мен.
Траут я погледна косо.
- Днес за втори път използваш женския си чар - първо с Берт, сега с куршумената глава и
неговия копой.
- В любовта и войната всичко е позволено.
- Войната не ме притеснява. Но на всички французи, които срещаме, по погледа им личи, че
мислят само за секс с теб.
- О, я стига! Попитах го дали може да пообико-лим наоколо и да разгледаме лозята. Той
каза, че няма проблем, стига да стоим далече от оградата.
Траут сви по първия черен път, който видя, и колата заподскача между лозята. След няколко
минути спряха до група берачи, които пушеха край пътя. Имаше около дузина тъмнокожи
мъже, които явно говореха с шефа си. Гамей се представи и обясни, че са американци и се
интересуват от закупуване на вино. Когато
каза, че Марсел им е позволил да покарат между Ло_ зята, мъжът се намръщи.
- А, този ли - каза той свъсено, после се представи като Ги Маршан, ръководител на групата
работници. - Това са имигранти от Сенегал. Работят много усърдно, затова се отнасяме добре
с тях.
- Спряхме в бистрото и се заговорихме с Бертран - каза Гамей, - той ни каза, че тук се
произвежда невероятно вино.
-Да, така е. Елате, ще ви разведа.
Той махна на берачите да се връщат на работа и поведе семейство Траут между лозята. Беше
словоохотлив и въодушевен от работата си, така че нямаше нужда Пол и Гамей отново да се
правят на сноби познавачи. Достатъчно беше да кимат, докато Ги разказваше за почвата,
климата и гроздето. Мъжът спря под една асма, откъсна няколко зърна и ги подаде на Пол и
Гамей. Самият той смачка едно зърно, подуши го и близна сока с върха на езика. Те направиха
същото, цъкайки с език от възхищение. Когато се върнаха на пътя, видяха, че работниците
товарят щайги с грозде в един камион.
- Къде се бутилира виното? - поинтересува се Пол.
- В самото имение. Мосю Емил държи на всяка бутилка.
- Кой е мосю Емил?
- Емил Фошар, собственикът на тези лозя.
- Според вас дали можем да се запознаем с него?
- Не, той е доста затворен човек.
- Значи никога не го виждате?
- О, виждам го - отвърна Маршан, като завъртя очи и посочи нагоре към небето.
Двамата Траут проследиха погледа му.
- Не разбирам - каза Гамей.
- Лети отгоре с малкия си червен самолет, за да ни наблюдава.
Ги обясни, че Емил сам пръска лозята. Разказа им, че веднъж бил напръскал и работниците с
пестициди. Част от тях се почувствали много зле и се наложило да бъдат лекувани в болница.
Всички работници били нелегални имигранти и си затраяли, но Маршан заплашил, че ще
напусне, и им издействал парична компенсация. Казали му, че било случаен инцидент, но
според него Емил го направил нарочно. Фошар обаче му плащали добре и той не се оплаквал.
Докато Маршан говореше, работниците приключиха с товаренето. Пол проследи камиона с
очи, докато се отдалечаваше по черния път. След триста метра камионът зави наляво и се
насочи към една порта в електрическата ограда. Пол имаше набито око за детайлите и
забеляза, че пред портата стоят двама пазачи. Видя как камионът забави ход, после му
махнаха да мине и затвориха портата след него.
Той потупа Гамей по рамото и каза:
- Мисля, че е време да си вървим.
Благодариха на Маршан, качиха се в колата и
потеглиха към главния път.
- Интересен разговор - отбеляза Гамей. - Емил изглежда точно толкова мил, колкото Кърт го
описа.
Пол само изръмжа в отговор. Гамей беше свикнала с киселите му настроения - навик, който бе
наследил от предците си, но този път забеляза нещо по-дълбоко в нечленоразделния му
отговор.
- Какво има? - попита тя.
- Нищо. Разказът за „случайното” напръскване с пестициди ме накара да се замисля за
всички злощастия,
които Емил и семейството му са причинили. Те са от говорни за смъртта на доктор МакЛийн и
всичките му колеги, както и за този англичанин, Кавендиш. Кой знае колцина още са убили
през годините?
Гамей кимна.
- Не мога да спра да мисля за горките мутанти!
Пол удари силно по волана.
- Иска ми се да фрасна някого по носа!