Трилогия Бьорндал
- Автор: Гюлбрансен Трюгве
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-1610-20-4
- Переводчик: Неда Димова-Бренстрьом
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Трилогия Бьорндал». Краткое содержание книги:
В едно трудно време, когато новото прониква бавно в стария консервативен свят, благодарение на интелекта и предприемчивостта си семейство Бьорндал натрупва земи и богатства. Съседите им мислят, че е опасно да си имаш вземане-даване с тях, но мъжете Бьорндал са силни, смели и честни, макар и нерядко сурови хора. Сплетните, завистта и злото стават неизменна част от живота на семейството. Но това не пречи на Бьорндал да търсят любовта и да постъпват така, както диктува съвестта им, за да устоят на превратностите на времето и съдбата, да открият смисъла на живота и да прозрат във вечността.
— Сигурно искаш нещо за пиене — обърна се той внезапно към Аделхайд и понечи да стане.
— Седи спокойно — каза главният лейтенант, — на Аделхайд ще й бъде най-приятно да пие от чашата на мъжа си.
Даг се усмихна безпомощно, Аделхайд се разсмя и отпи голяма глътка от чашата му.
Балт не мълча дълго, а продължи разговора и увлече и Даг в него.
Аделхайд седеше, облегната на стола до мъжа си и за пръв път го чу да разговаря с друг човек. За какво говореха, тя не разбираше — просто си седеше и беше щастлива. Край тях минаваха гости, звучеше музика и мнозина говореха, смееха се или си тананикаха.
— Не — каза главният лейтенант накрая, — сигурно искате да танцувате.
Тримата станаха. Аделхайд остави наметката да се плъзне по едното й рамо и я хвана в ръка, както я бе посъветвала леля Елеоноре. Балт й хвърли кос поглед и грубата му лице се разведри от усмивка.
— Имаш си дяволски добър ловец вкъщи, Аделхайд, но и ти си превъзходна ловкиня.
Малко по-късно главният лейтенант срещна майор Баре, тупна го силно по рамото и каза:
— От сега нататък имаш едно задължение, стари друже, и то е да ме доведеш тук някой път, за да отида с младоженеца на лов в гората.
Баре знаеше, че всички искат да идат на лов с главния лейтенант. Въпреки че той беше водачът им, сега той щеше да следва младия Даг.
Аделхайд и Даг минаха през жълтата стая на път към голямата зала. Той я държеше под ръка и тя си вееше с ветрилото пред разгорещеното лице. Дясната й ръка беше отпусната и бродираните краища на наметката се влачеха по пода. Тя кимна приветливо на дамите. Свещите и жълтите стени хвърляха златист отблясък върху синята копринена рокля и деколтето на Аделхайд, а сметанено жълтите бродерии блестяха деликатно като стара слонова кост. Съдебният съветник Габе, който току-що се бе отбил на кратко посещение в жълтата стая, вдигна лорнета си и зяпна удивено. Когато гледката изчезна, той се обърна към съпругата си.
— Виждала ли си някога нещо подобно? — попита той, смаян.
— Не — отвърна тя остро, — такова нещо не съм виждала.
— Почти толкова… хм… хубава, колкото роклята, която ти носи при посрещането на новия век — забърбори съдебният съветник. — А?
Той се огледа въпросително. Изведнъж настъпи мъртвешка тишина. Присъстващите се бяха забавлявали да обсъждат роклята на Аделхайд цяла вечер, а ето че неочаквано им напомниха за собственото им лекомислие отпреди няколко години.
8
На връщане от залата за танци Аделхайд и Даг срещнаха Стария Даг. Той бе вдигал наздравици с всички и се бе държал приветливо, както бе прието. Всичко това бе оставило отпечатъка си върху лицето му, когато той привидно случайно срещна младоженците.
— Искам ние тримата да излезем за малко — каза той, обърна се и тръгна пред тях. Прекосиха стаите и излязоха през входната врата на стълбите. Аделхайд се загърна с наметката си заради студения нощен въздух и се зачуди какво ли означаваше това.
С изключение на няколко фенера, които светеха слабо в мрака, и на светлината от прозорците, дворът беше потънал в тъмнина. На фона на нощното небе се очертаваха призрачните клони на дъба, а някъде далече се забелязваше слаб лъч светлина. От новата къща зад хората се чуваше отдалечено музиката, а от светлина зад дъба сякаш също долиташе мелодия или нещо подобно. Тримата слязоха по стълбището и тръгнаха по пътечката, която сега застилаше част от двора заради есенната киша. Стария Даг вървеше най-отпред, а синът му пристъпваше зад Аделхайд, която беше в средата. Тримата вървяха в мрака, без да продумат.
Музиката от тържеството затихна зад тях и от лъча светлина, далече зад мрака, израснаха нови, по-силни звуци. Аделхайд слушаше напрегнато. Едва ли някога щеше да проумее необяснимата приказка, която представляваше това стопанство. Тук непрекъснато се случваха нови, неочаквани неща. Все по-ясно се чуваше равномерен приглушен тътен и леки подвиквания, преплетени със слаб звънтеж на странна мелодия — Аделхайд никога не бе чувала нещо подобно. Тя умееше да свири на няколко музикални инструмента и бе свирила и пяла много мелодии на различни празници. Мислеше, че познава всякаква музика, ала тази беше различна и непозната.
Днес беше сватбеният й ден, а вече настъпваше първата й брачна нощ. Бе преживяла безгранична мъка и сияйна, необяснима радост по пътя, който я бе довел до тук. Навярно на това се дължеше упойващата власт на непознатата мелодия. Пред Аделхайд вървеше Стария Даг, зад нея — мъжът й. Тя стъпваше сигурно в мрака на път към една приказка. Приглушеният тътен се носеше равномерно и непрестанно, подвикванията звучаха ясно и ритмично, а светлата мелодия бе изпълнена с жарък копнеж.