Мрак

Толкова много ми се искаше Ранър да издаде някаква информация, да ме накара да повярвам, че той го е направил. Обаче срещата с него само ми припомни колко невъзможно е да ги е избил всичките, колко е тъп. Тъп е дума, която използват децата, но тя най-добре описваше Ранър. Лукав и тъп едновременно. Магда и Клубът на следователя щяха да бъдат разочаровани, обаче с радост щях да им дам адреса му, ако искат да продължат разговора. Аз лично се надявах той скоро да пукне.

Минах покрай кално равно поле с кафява пръст, където някакъв тийнейджър се беше облегнал на една ограда в дъжда, в тъмното, смръщен или отегчен, загледан към шосето. Мислите ми се върнаха към Бен. Диондра и Бен. Всичко друго, което ми каза Бен за онази нощ, ми се струваше вярно, достоверно, обаче тази лъжа, упоритата лъжа за Диондра. Ето това събуждаше тревогата ми.

Подкарах бързо към вкъщи с усещането, че съм омърсена. Пъхнах се право под душа, започнах да се търкам силно с твърда четка, а кожата ми стана на петна, все едно са ме издрали котки. Легнах си, но продължавах да се чувствам омърсена, повъртях се под завивките около час, после станах и отново си взех душ. Към два часа през нощта потънах в тежък потен сън, населен от похотливи старци, които вземах за баща си, докато не се приближат достатъчно, за да видя как лицата им се разтопяват. Последваха още кошмари: Мишел готвеше палачинки, а в сместа плуваха скакалци, чиито тънички крачета се отчупваха, когато тя бъркаше. Изпичаха се с палачинките, а мама въпреки това ни караше да ги ядем, полезен протеин, хрус-хрус. После всички започнахме да измираме — давехме се, ставахме целите в лиги, забелвахме очи — защото скакалците бяха отровени. Глътнах едно от големите насекоми и усетих как то се мъчи да се изкатери обратно в гърлото ми, как лепкавото му тяло се появява в устата ми, как изцърква тютюн върху езика ми и как промушва главичка между зъбите ми, за да избяга.