Кръвно отмъщение
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #6
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Георгий Мокеевич Марков
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Кръвно отмъщение». Краткое содержание книги:
— А защо се обърна към мен? — попита Мамедов.
— Не съм се обърнал към теб, Мамедов — усмихна се Грязнов. — А към вас. Търпя ви вече пет години и търпението ми се изчерпва. Да ти казвам ли какво ще стане после, когато се изчерпи?
— Е-е-е… — махна с ръка Мамедов. — Защо да си разваляме настроението един на друг? В опаковка ли да ти ги докараме, или сам ще си ги опаковаш?
— Сам — каза Грязнов. — Вие ги вербувате за изгодна работа в който и да е руски град. Останалото е наша работа.
— А с будката какво ще правим? — попита Мамедов.
— Слушай, Мамедов, не ставай нагъл — ядоса се Грязнов. — Ти си живееш на „Новокузнецка“, а аз всяка сутрин маам пеша от „Вихино“ до „Петровка“. Усещаш ли разликата?
— Усещам — кимна Мамедов. — Само да беше поискал, майоре, и вече щеше да живееш на улица „Горки“.
— Тази будка да не съм я видял вече — каза Грязнов.
— Ами ако я продам на узбекистанците? — попита Мамедов с угодническа усмивка. — Те отдавна са й хвърлили око, а?
Грязнов поклати глава.
— Ах вие, мошеници — каза той. — Продавай, Аллах да те пази. И без това бял ден няма да видят.
— Да, но те — усмихна се Мамедов. — На кого да се обадя, казвай…
Въпреки че Грязнов разказваше този епизод със зле скрит възторг, аз го слушах намръщено. Тези близки контакти с мафията не ме радваха и чудесно знаех, че поне една трета от престъпленията се извършват от хора, които са осведомители на милицията и контраразузнаването. Но случаят беше специален и не можеше да подбираме средства, които да задоволяват всички.
Константин Дмитриевич Меркулов се появи на работното си място в сряда, като че ли падна от небето. Той проведе кратък и съдържателен разговор с генералния, после прие няколко отговорни посетители, накрая ме извика при себе си. Видът му беше съвсем измъчен, да ти е жал да го гледаш.
— Да — поклатих глава, — излезе ти душата да теглиш президентската каруца… Човек може да си помисли, че лично си нападал оня в Тюмен.
— Много тъпо ли се получи? — попита той със съжаление.
— Шито с бели конци — отвърнах. — Какво още да очакваме през следващите дни?
— Ще научиш от вестниците — измърмори той. — Нямаш ли желание да поработиш в президентската комисия?
— Ни най-малко — казах. — Още повече че ако всичко стане както го мислим, скоро ще ви предадем целия „Съд на Народите“.
— По какъв начин? — равнодушно попита Меркулов.
— С умело проведена операция. Приближаваме се до Бейби, Костя! Може да се каже, че ни е в ръцете.
— Зациклихте с тоя Бейби — въздъхна Меркулов. — А той даже вече не е и играч, а просто така, хулиган на стадиона. Ако започне да се мярка тук-там, моментално ще го очистят.
— Разчитаме на обратната реакция — казах аз.
— Тоест?
— Искаме да насочим праведния му гняв срещу бившите му господари.
Тази проста мисъл така го порази, че известно време седя, замислено поклащайки се в креслото.
— Глупости — каза той. — Той не познава никого.
— Говорим за Бейби, Костя! Как разбра за Люсин, а? А как се добра до Стукалов? Искаш да кажеш, че всичко е било случайно? Без насочване?
— Не ми харесва отношението ви към този убиец — намръщено забеляза Меркулов.
— Аз също често мисля за това — казах. — Моите ме заразиха. На базата на кибернетичните си извращения се занимават с черна магия — одушевяват протоколните фигури. Измислиха на Бейби и характер, и някакви слабости, даже му рисуват политически портрет. Но помисли си как се държи той! Ти би ли се държал така?
— Надали — каза Меркулов с усмивка.
— И аз — казах. — Това е психосоциален феномен.
— И кой го казва?
— Серьожа, разбира се. Но този Бейби действително така изразително плюе на цялото ни ровичкане, че не мога да не се възхитя.
Той изсумтя и нищо не каза, вълнуваха го други проблеми.
— Ами ти? — попитах аз. — Смяташ ли да се върнеш към родното огнище?
— Мечтая си — отвърна с въздишка Меркулов.
38.
Отначало действително всичко приличаше на приказка. Още вечерта на същия ден, в който се раздели с Феликс Захарович, тя се качи с чужди документи на самолета, заминаващ за Рим. Всичко стана като с махване на вълшебна пръчица. Тя отиде на посочения адрес, където я посрещна непознат човек и й връчи билет, пари и документи. За нея бяха приготвени вещи, цял куфар вещи, и всичко свое трябваше да остави за по-нататъшно унищожаване.