![Вещиците: Лашър [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/1/4/veshchicite-lashr-bg-download.jpg)
Электронная книга - «Вещиците: Лашър [bg]». Краткое содержание книги:
— Защо не ги изхвърлиш? — настоя той. — Миришат ужасно.
— Аз не усещам — каза тя хладно. — Пък и трябва да уплътня пробите, нали ти казах. Не мога да си намеря бележниците. Имах толкова много.
— Да, аз ги прочетох — рече той тихо. — И ги изхвърлих.
Тя се втренчи в него.
Не бе останало нищо, освен пробите. Никой нямаше да узнае, че това нещо е живяло, дишало и е искало да се размножава.
На портала на хотела, докато той уреждаше кола за летището, тя даде чантата с пробите на портиера заедно с пачка швейцарски франкове и му каза бързо на немски, че чантата трябва да бъде изпратена веднага на доктор Самюъл Ларкин. След това му обърна гръб и тръгна към колата, а Лашър се обърна, усмихна й се и й подаде ръка.
— Жена ми, колко изморена изглежда — каза той тихо с лека усмивка. — Беше много болна.
— Да, много — отвърна тя и се зачуди какво ли си е помислило пиколото, когато е видял слабото й насинено лице.
— Нека те прегърна, скъпа — каза Лашър и преметна ръка зад нея на задната седалка. Целуна я, когато потеглиха. Тя не се обърна да види дали портиерът е влязъл с чантата. Не посмя. Портиерът щеше да намери адреса вътре. Трябваше да го намери.
Когато стигнаха в Ню Йорк, той се усети, че чантата с пробите и всички изследвания я няма. Заплаши да я убие.
Тя лежеше на леглото и отказваше да говори. Той я върза, но нежно, като й остави място да движи крайниците си, но без да може да се освободи. Усуканото тиксо се превръщаше в най-здравото въже на света. Зави я внимателно, за да не измръзне, пусна вентилатора в банята и телевизора високо, но не прекалено, и излезе.
Мина цяло денонощие, преди да се върне. Тя не можа да се сдържи и се изпусна в леглото. Мразеше го. Искаше той да умре. Искаше да знае някаква магия, с която да го убие.
Той седя до нея, докато тя уреждаше нещата в Хюстън — два етажа от петдесететажна сграда, където щяха да са съвсем сами. По мащабите на града това бе малък комплекс, в самия център. В Хюстън нямаше много празни сгради. В тази се бе помещавала някаква програма за изследвания на раковите заболявания. Понастоящем в нея нямаше други наематели.
Оборудването бе останало, вече преминало към собствениците на сградата. Но те не можели да дадат никакви гаранции за него. Тя им каза, че няма проблем. Щеше да наеме всичко, заедно с жилищните помещения, офисите, приемните, стаите за прегледи и лабораториите. Уреди и останалото оборудване, нае коли, въобще всичко, което щеше да им е необходимо за сериозно проучване.
Той я гледаше много студено. Следеше пръстите й, докато тя натискаше бутоните на телефона, и я слушаше внимателно.
— Този град е много близо до Ню Орлиънс — каза му тя. — Разбираш ли това? — Не искаше той самият да го открие рано или късно и да й се разгневи. Китките я боляха, защото той постоянно я дърпаше за ръка след себе си. Беше гладна.
— О, да, Мейфеър — рече той и посочи към разпечатаната история, която лежеше в папката. Не минаваше и ден, без да чете записките си или да слуша касетите. — Но те никога няма да се сетят да те търсят тук, нали?
— Не — отвърна тя. — Ако нараниш Майкъл Къри, ще се самоубия. Тогава няма да имаш голяма полза от мен.
— Не съм сигурен, че и сега имам полза от теб — каза той. — Светът е пълен с много по-любезни и сърдечни хора от теб, хора, които пеят по-добре.
— Тогава защо не ме убиеш? — отвърна тя. Той се замисли и тя впрегна цялата си невидима сила, за да го убие. Но беше безполезно.
Вече искаше да умре или да заспи завинаги. Вероятно бе едно и също.
— Мислех, че си нещо невероятно, нещо невинно — каза тя. — Нещо, напълно непознато и ново.
— Да, знам, че така си мислеше! — отвърна той рязко, гневен и опасен, сините му очи светеха яростно.
— Но сега не мисля така.
— Това ти е работата — да разбереш какво съм.
— Опитвам се — отвърна тя.
— Не можеш да отречеш, че за теб съм красив.
— И какво от това? Аз те мразя.
— Да, стана ми ясно от твоите бележници, „този нов вид“, „това същество“, „това създание“ — колко клинично говориш за мен. Но знаеш ли какво? Грешиш. Аз не съм нов вид, скъпа моя, аз съм много стар, по-стар, отколкото можеш да си представиш. Моето време отново настъпва. Не можех да избера по-добър момент за моето любимо потомство. Не искаш ли да разбереш какво представлявам?
— Ти си чудовищен, ти си неестествен, ти си жесток и импулсивен. Ти не можеш да мислиш нормално, нито да се концентрираш. Ти си луд.