Лунен ловец [bg]

Майк забеляза изражението на Боби и сви рамене. Пусна товара си и излезе навън на вятъра.

Карл вдигна поглед от работата си и за момент ме изгледа.

— Знаеш ли кръвната група на дамата? Трябва да й се прелее, иначе няма да се справи. Нося плазма, но кръв ще е по-добре.

Свих рамене. Не знаех. Не можех да попитам Сю дори в съзнанието си. Беше изключила. Но беше прав. Тя щеше да умре.

— Моята е нулева отрицателна — универсален донор. — Протегнах голата си ръка към него. — Само ми обещай, че няма да ми се разсърдиш, ако те ударя, докато вкарваш иглата.

Внезапно Боби ме грабна за ръката и с един замах ме изправи на крака. Притегли ме настрани.

— Да не си се побъркал? — попита той с напрегнат шепот. — Не можеш да даряваш кръв!

— Защо? Групата ми е универсална. Тя ще умре, ако не й се прелее кръв!

Много добре. Щом той можеше да бъде ядосан, можех и аз.

Издиша рязко и нервно. Изсъска думите към мен:

— Не си нулева отрицателна, глупако. Ти си „Б“ положителна, ако разбираш какво искам да кажа.

Хвърли поглед към Карл, който не ни обръщаше внимание и бе започнал да почиства инструментите си. Почти бях забравил. Ритъм, ритъм, вдишване. Ритъм, ритъм, вдишване.

Вълча положителна група. Дори не ми беше хрумвало. У мен се надигна надежда. Кръвта ми можеше да й спаси живота. Погледнах я. Опитах се да си я представя в съзнание, отново засмяна.

Но тогава щеше да стане същата като мен. Нечовек. Вярвам в това. Не съм повече от човек. По-малко съм. Можех ли да я оставя да умре, щом имаше надежда да я спася? Дали това спасение щеше да се окаже проклятие или лек?

Проклятие или лек? Проклятие или лек? Поклатих глава, докато Боби следеше вътрешната ми борба. Не, не можех да го направя. Дори и за да спася живота й. Ако имам право на избор, бих предпочел аз да умра. Беше проклятие.

В гласа ми прозвуча болка:

— Значи ще умре. Няма да й сторя това. Няма да я превърна в животно.

Обзе ме печал. Без кръвта и ако по чудо някой от другите нямаше универсална група, Сю щеше да умре. Седнах на пода, както си бях гол. Отново притиснах колене към гърдите си. Щеше да умре, а аз не можех да я спася.

Добре. Тогава ще тръгна с нея. Ще минем през черния тунел ръка за ръка. Можех да живея без нея, но не исках.

Внезапно получих прозрение. Сякаш цял живот си могъл да виждаш, но не в цветове. Черното и бялото винаги са ти вършели добра работа, преди да получиш радостта от червеното, жълтото и зеленото. Сивото вече е абсолютно недостатъчно. Не на залезите, на коледните лампички. Сега Сю бе в такова състояние. В съзнанието си бях усетил вкуса на нещо невероятно. Безкраен обагрен залез. Някаква магия, която принадлежеше само на мен. Единствена по вида си.