Лунен ловец [bg]

Всеки възстановен превключвател още повече увеличаваше близостта ми със Сю. Усещах го. „Двете тела ще бъдат едно.“ Възможно ли е да не е само на думи?

Вложих още повече усилия. Енергията откриваше всяка частичка от мозайката и я наместваше. Усетих, когато и последната зае мястото си. Очите ми бяха затворени — и в действителността, и в съзнанието ми. Най-сетне вятърът утихна.

Настъпи внезапна тишина. Абсолютен покой.

Когато отворих вътрешното си зрение, въжето бе цяло. Меко проблясваше в ръцете ми. Пуснах го и незабавно потъмня. Докоснах го и засвети; пуснах го и потъмня. Тя все още беше в опасност. Нуждаеше се силата ми да я застави да оцелее. Приближих се до въжето. То се пресегна и се уви около мен.

Отворих очи в реалния свят и погледнах бледото й, изпито лице. Опитвах се да не поглеждам към раната в гърдите й. Беше смъртоносна и не исках да мисля за това.

Дългите черни мигли се бяха спуснали върху бледите бузи и лекият ветрец развяваше косата й. Устата й бе леко отворена и дори устните бяха загубили цвета си. Бе в безсъзнание заради загубата на кръв. Не можеше да ме чуе, но знаеше, че съм там. Докоснах студената порцеланова кожа и се изненадах, че отново съм в човешки вид. Не си спомням прехода.

Както винаги, през мен преминаха искри. Дори сега не можех да се въздържа да не я докосвам.

Дочух шум и извърнах глава. Бях коленичил гол до Сю. В главата ми беше мъгла. Едва успявах да задържа Сю жива. Един мъж клекна на коляно до мен. Познах го — Карл Дженкинс. Доктор Карл Дженкинс, известен невролог и стар приятел на Фамилията.

— Господи! — Отвори черното куфарче и извади инструменти и превръзки. — Загубила е поне половината си кръв. Не проумявам как още е жива! Трябваше да си е отишла.

Бях много уморен, за да му отговоря. Единственото, което успях да промълвя, беше:

— Ще можеш ли да й помогнеш?

— Раната е лоша — гъстата мъгла на тревогата се смеси със сериозността му. — Но ако живее достатъчно да понесе операцията, мисля, че ще мога да я спася. Цяло чудо е, че още е на този свят.

Щастлив съм да науча, че правя чудеса. Но той облече проблема в думи. Можех ли да я задържа достатъчно дълго „на този свят“, за да успее Карл да я закърпи?

Отново я погледнах. Карл бе започнал да почиства рамото, за да установи вътрешните наранявания. Той е невероятен хирург, но не знам дали е достатъчно добър да я спаси в полеви условия. Нямаше време да стигнем до болница.

Мирисът на озон погали ноздрите ми и във въздуха отекна далечен тътен. Сякаш от нищото излезе вятър. Карл паникьосано погледна нагоре и рязко съблече ризата си, за да предпази раната на Сю от надигналия се пясък.

— Трябва да я отнесем някъде на закрито. Господи, никак не ми се иска да я местя, но… Кармине! — Наведе се над Сю да предпази раната.