Проклятието на инките [bg]

„Трябва да пипна проклетото копеле!“

Спомни си садистичното опиянение, което беше изпитал, докато шибаше гърба на Хайръм Бингам с камшика за магарето - отново и отново, докато кръв­та не потече през ризата му.

Посегна към пистолета на колана си и възпроиз­веде момента, когато извади оръжието и опря дулото в тила на Бингам. Беше изпитал отчаяно желание да убие американеца. Плачът и постоянните му оплак­вания, че има нужда от уиски и цигари, бяха влудява­щи. Какво значение имаше за Гонсалес, че президен­тът на Съединените щати бил някой си Теди Рузвелт! Кльощавият беше слабоумен глупак, който не иска­ше да разкрие къде е приятелят му. Гонсалес беше решил, че моментът е идеален да даде на уплаше­ните си войници пример, който няма да забравят. Не беше време да бъде мек или - да не дава господ - да го възприемат като такъв. Но въпреки това, колкото и да опитваше, не можеше да дръпне спусъка. Само при мисълта за това му идеше да се разплаче.

Гневно си помисли, че ако получи нова възмож­ност, ще дръпне спусъка с лекота, без да се замисля за последиците. Знаеше, че това е същата парализа, която бе преживял и когато се опита да вдигне сабя­та си в църквата. Тогава щеше да съсече епископа, ако можеше. Знаеше, че свещеникът жадува за плът­та на жена му и децата му, и това бе най-големият му страх. Гонсалес побърза да се прекръсти заради ужасната мисъл, после целуна пръстите си.

Дръпна отново от цигарата си. Кракът му продъл­жаваше да играе нервно.

След като свалиха оковите, замъкнаха отпус­натото тяло на Бингам във вонящата тъмница под манастира. Един Бог знаеше какви мерзки неща се бяха случвали там. Най-голямата утеха за Гонсалес беше, че Бингам ще трябва да се изправи сам пред епископа.

„Ако го бях убил... щеше да е по-добре за него.“

Поредно дръпване от цигарата.

Погледът му обходи за пореден път площада. Стиснал дръжката на револвера си, Гонсалес мисле­но отбеляза всяко място и всеки човек, един по един. Безопасността на семейството му зависеше от защи­тата на трите църкви. Знаеше и в червата си, че един­ственият начин наистина да се спаси от този кошмар е като открие негодника Уилсън Даулинг.

Вятърът се засили и дъждът заваля още по-яростно. Капитан Гонсалес беше принуден да стане и да се дръпне от парапета, защото вятърът носеше дъжда под покритата алея.

Ревът на стихиите бе оглушителен. Гонсалес про­клинаше, че е тук.

Дръпна отново от цигарата си, метна я навън и загледа как оттичащата се по наклона вода я отнася бързо.

Над града избоботи гръмотевица.

Гонсалес си помисли дали да не влезе вътре и да се опита да подремне на койката си, но знаеше, че както винаги, само ще лежи и ще се взира в тавана, а страховете му постепенно ще го изпълват целия.