Операция „Червена буря“ [bg]

Те почти бяха започнали да приемат мястото като свой дом. Позицията им беше лесна за отбрана. Никой не можеше да доближи кота 152, без да бъде забелязан, а и трябваше да премине през полето от лава, след което да се изкатери по стръмния, гол склон. На два километра от позицията Гарсия бе успял да намери малко езеро, вероятно образувано при топенето на зимния сняг. Сержант Смит отбеляза, че водата ставаше хубав разредител за бърбън, но никой в групата не носеше алкохол.

Всички бяха гладни, но имаха храна само за четири дни и се гощаваха с деликатеси като консерви боб и шунка.

— Някой да знае как се готви овца? — попита редник Роджърс. На няколко мили на юг от тях се виждаше голямо стадо овце.

— С какво ще я сготвим? — попита лейтенантът.

— О. — Роджърс се огледа. Наоколо нямаше нито едно дърво. — Как така нямат дървета тук?

— Роджърс е тук само от един месец — обясни Смит. — Кирчо, ти не знаеш какво значи вятър, ако не си изкарал една зима на този остров. Единственият начин да накараш едно дърво да расте тук, е да го посадиш в бетон. Понякога вятърът тук духа толкова силно, че може да отнесе асфалта от пътя.

— Самолети. — Бинокълът беше у Гарсия и той посочи на североизток. — Много са.

Едуардс взе бинокъла. На хоризонта се виждаха множество точки, които бързо нарастваха.

— Виждам шест, големи са, приличат на нашия C-141… това значи, че са Ил-76, ако не се лъжа. Може да има и изтребители. Сержант, вземете лист и химикал. Трябва да ги преброим.

Това продължи няколко часа. Изтребителите кацнаха първи и веднага се отправиха към зоната за презареждане с гориво, след което изрулираха до една от по-късите писти. На всеки три минути кацаше по един самолет и Едуардс нямаше как да не се впечатли. Съветският Ил-76, който в натовските ВВС беше известен под кодовото име „Кандид“, имаше странна, тромава форма, също като американските си събратя. Пилотите се приземяваха, гасяха двигателите и рулираха по страничната писта. Едуардс предположи, че са тренирали тази операция в продължение на месеци. Те разтоварваха в терминала на летището, отиваха до зоната за презареждане и отново отлитаха. Между кацащите и излитащите самолети имаше идеална координация. Излитащите самолети минаваха толкова ниско над кота 152, че Едуардс дори успя да запише някои от номерата върху опашките им. Когато бройката достигна петдесет, той сглоби отново радиостанцията.

— Предава Едуардс от кота 152. Чувате ли ме? Край.

— Чуваме ви — отвърна незабавно гласът. — Отсега нататък вашето кодово име е Хрътка, а нашето Кучкарник. Продължете с доклада си.