Големите малки лъжи [bg]

Но точно в момента госпожица Барнс преподаваше. Джейн не можеше да прекъсне урока и да я измъкне от класната стая. Налагаше се да ѝ напише имейл и да я помоли да ѝ се обади.

Но ѝ се искаше да каже на някого веднага.

Може би трябваше да отиде направо при госпожа Липман?

Не че Амабела се намираше в смъртна опасност. Помощните учители не я изпускаха от поглед. Нетърпението на Джейн просто отразяваше собственото ѝ желание да поклюкарства. Не беше моят син! Нейният син е виновен!

Ами горката Селест? Не трябваше ли да се обади първо на нея и да я предупреди? Така ли би постъпил един добър приятел? Може би да. Имаше нещо ужасно и подмолно в това да действа зад гърба ѝ. Не би го понесла, ако се отразеше зле на приятелството им.

— Хайде, мамо — припряно каза Зиги. — Защо само седиш и гледаш напред?

Джейн разкопча предпазния си колан и се обърна към Зиги:

— Постъпи правилно, като ми каза за Макс, Зиги.

— Не съм ти казвал! — Зиги, който тъкмо се канеше да отвори вратата, готов да изхвърчи навън, рязко се извърна с лице към нея. Изглеждаше ужасен и много ядосан.

— Съжалявам, съжалявам! — каза Джейн. — Не, не си ми казвал, разбира се. Категорично не.

— Защото обещах на Амабела, че никога няма да кажа на никого, ама никога. — Зиги скочи между двете седалки и тревожното му личице се озова точно до нейното. Джейн забеляза на горната му устна размазан лепкав сос от палачинките на Том.

— Точно така. Ти спази обещанието си. — Тя наплюнчи пръст и посегна да почисти лицето му.

— Спазих обещанието си. — Зиги ловко се измъкна от пръста ѝ. — Добър съм в спазването на обещания.

— Нали помниш деня за ориентация? — Джейн се отказа от намерението си да му чисти лицето. — Когато Амабела каза, че ти си я наранил? Защо Амабела избра точно теб?

— Макс я предупреди, че ако го издаде, той пак ще го направи, когато наоколо няма възрастни. Затова Амабела посочи мен. — Той сви рамене, сякаш започваше да се отегчава от цялата тази работа. — Тя каза „съжалявам за това“. Аз казах „няма нищо“.

— Ти си много добро момче, Зиги — каза Джейн. И не си психопат! (Макс е психопат.)

— Аха.

— И те обичам.

— Може ли вече да влизаме в училището? — Зиги отново посегна към дръжката на вратата.

— Разбира се.

Докато вървяха по алеята към училището, Зиги хукна напред с подскачаща на гърба му раница, сякаш нищичко не го тревожеше.

Сърцето ѝ се изпълни с радост, докато го гледаше, и тя побърза да го настигне. Значи, е бил тревожен не защото е жертва, а защото е пазел тайна — храбро и безразсъдно. Дори когато госпожа Липман го обвини в насилие, нейният смел малък войник не се пречупи, а остана верен на обещанието си към Амабела. Зиги не беше насилник. Той бе герой.