Щамът на Юда
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Щамът на Юда». Краткое содержание книги:
На другия край на света командир Грей Пиърс празнува Четвърти юли, без да подозира, че само след час в предния му двор ще се появи една красива убийца — стара негова позната, която държи в ръцете си първата улика към възможното лечение. Поел на плещите си съдбата на цялото човечество, Пиърс е принуден да обедини усилията си с жената, която неведнъж е искала смъртта му. Те поемат на удивително пътешествие — от венециански подземия, през византийски катедрали, до погълнати от джунглата руини — следвайки стъпките на най-легендарния мореплавател в човешката история — Марко Поло.
Но времето не е на тяхна страна, защото пандемията е на път да излезе от контрол. Преследвани по петите от безмилостен и налудничав враг, Пиърс и неочакваната му съюзница попадат в лабиринта на мистерия, заровена в мрака на Средновековието и в генетичния код на човечеството. И докато часовникът отмерва дванайсетия час, Пиърс разбира, че не може да вярва на никого — нито на странната жена до себе си, нито на най-близките си хора, защото всеки от тях би могъл да се окаже… Юда.
Райдър извика и се втурна напред с вдигнат пищов.
Пазачите изобщо не се трогнаха.
Монк блъсна надолу ръката на Райдър и пристъпи напред с вдигнати ръце.
— Мирувай — прошепна на Райдър.
Един от мъжете пристъпи на пътеката. Носеше нагръдник от преплетени с каишки кости. На кръста му имаше пояс от дълги пера. Краката му бяха голи и намазани със същата смес от масло и пепел. Държеше дълга наточена кост от някакво животно.
Или поне Монк се надяваше да е от животно.
Чу някакво раздвижване зад себе си и разбра, че току-що са им отрязали пътя назад. Барабаните продължаваха да се надвикват с бурята. Огънят за кратко се разгоря.
А после мъжът на пътеката се обърна и тръгна към припламващата светлина.
— Май ни канят на купона — каза Монк и прегърна Сюзан през раменете.
Райдър ги последва с пистолета в ръка.
Ако нещо се объркаше, тринайсетте патрона на милиардера можеха да се окажат единственият им път към свободата. Засега обаче съдействието беше най-добрата стратегия.
Пътеката свърши при скална стена. В червеникавочерната вулканична скала беше издълбан груб амфитеатър, покрит с гъсто преплетени клони. Дъждът се изливаше през ръба на покрива като водна завеса.
От другата страна пламтеше голям огън и очертаваше фигурите на клечащи мъже, които думкаха енергично по барабаните. Два огромни тъпана, с диаметър поне метър и половина, висяха от скалните стени и трещяха под ударите на палки от кост. Всеки удар разтърсваше фините водни завеси, леещи се от покрива.
Поведоха ги напред.
Едно прасе изскочи на пътя им, изквича и побягна. Под един навес наблизо имаше още прасета, сгушили се плътно едно в друго.
Монк преведе Сюзан през водната пелена. Огънят под навеса го облъхна с топлина, но от гъстия дим, който неуспешно търсеше излаз през тесния отвор в покрива, очите му се насълзиха.
Около огъня се беше насъбрало цяло множество: някои стояха прави, други клечаха. Стотина и повече, прецени Монк. Мъже, гологърди жени. Други надничаха от дупки в скалата — вероятно пещери. Тук-там се виждаха ококорени Деца. Едно гушкаше малко прасенце.
По нечий сигнал барабанният ритъм изведнъж секна. Тишината бе зловеща.
И във внезапното затишие се чу глас:
— Монк!
Монк се обърна сащисан. Слаб младеж се притискаше към бамбуковите пречки на голяма клетка. Беше със скъсана риза и окаляни бели шорти.
— Джеси?
Значи младежът все пак беше оцелял!
Но преди да си кажат нещо повече, някакъв висок тип пристъпи напред, макар че за местните „висок“ очевидно беше всеки над метър и петдесет. Освен че беше „висок“, сивобрадият дъртак беше и провиснал, сякаш му бяха пробутали кожа с два размера по-голяма от нормалното. Което не му беше попречило да се наклепе с пепел от главата до петите. На срамотиите си носеше някаква разкривена кратунка, а в косата — китка щръкнали право нагоре лилави пера. И нищо друго.
Очевидно това беше вождът на племето, реши Монк.
Време беше да изпълни номера си — да потанцува, за да си заработи вечерята… или по-скоро, за да не послужи за вечеря.
Вдигна ръка към вожда и измуча напевно и тържествено:
— Буугла — буугла ра! — После посегна с другата си ръка да освободи закопчалката на китката си.
Освободена от електромагнитните стеги, протезата му падна върху разкаляната вулканична скала.
Множеството ахна.
Вождът отстъпи крачка назад и за малко не стъпи в огъня.
Монк свали ръка и сведе поглед към протезата си.
Освен че изглеждаше съвсем като истинска ръка, протезата беше и чудо на инженерните технологии — с пряк контрол над периферните нерви, осъществяван през титановите контактни точки на китката. Беше истинско произведение на биоинженерното изкуство с почти пълен набор сензорни усещания и хирургически прецизни движения.
Но това беше само половината история.
Китката на Монк беше облечена в полисинтетична чашка, прикрепена хирургично към чукана и свързана към нервите и мускулите на ръката му. На практика това беше другата половина на протезата му. И ако механичната ръка въплъщаваше грубата сила, то накрайникът върху чукана беше мозъкът на цялата джаджа.
Монк посегна със здравата си ръка към титановите контакти върху накрайника. Това й харесваше най-много на протезата си. Мреше си да показва този номер по купони и партита. Защо да не се изфука и сега?