Сребърни реки
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сребърни реки». Краткое содержание книги:
Много скоро се оказа, че предпазливостта им не е била напразна. Току-що бяха влезли в поредната пещера, когато Риджис сграбчи Бруенор за рамото и даде знак на останалите да пазят тишина. Джуджето замалко не избухна, ала гневът му бързо се разсея при вида на непресторения ужас, изписан на лицето на полуръста.
С острия си слух, който дългите години, прекарани в ослушване за едва доловимото изщракване на ключалката, бяха тренирали още повече, Риджис бе усетил още един звук, който не идваше от капещата вода. Миг по-късно останалите също го чуха и не им трябваше много време, за да разберат какъв бе този шум — това бе тропотът на десетки крака, обути в тежки ботуши. Бруенор им даде знак да се скрият в една тъмна ниша и четиримата зачакаха мълчаливо.
Така и не успяха да видят преминаващия отряд достатъчно ясно, за да преброят какви и колцина бяха създанията, ала по броя на факлите разбраха, че враговете им ги превъзхождат поне десетократно, а и не беше особено трудно да се досетят какви точно бяха съществата, които минаха покрай тях.
— Туй бяха сиви джуджета или майка ми е от оркското племе! — изръмжа Бруенор и погледна към Уолфгар, сякаш искаше да види дали варваринът все още оспорва решението да напуснат Митрал Хол.
Уолфгар примирено кимна:
— Колко още ни остава да Клисурата на Гарумн? — и той, както и останалите, вече бе приел мисълта, че ще трябва да напуснат Сребърните зали.
Все още имаше чувството, че предава Дризт, ала и сам виждаше, че това бе най-мъдрото решение — ясно бе, че ако останеха, Митрал Хол щеше да се превърне в гробница не само за Дризт До’Урден.
— Един час до следващия тунел — отвърна Бруенор. — И още един след това.
Скоро и последното сиво джудже напусна пещерата и приятелите отново потеглиха, още по-предпазливо от преди — всяка стъпка, която отекнеше малко по-силно, отколкото искаха, ги изпълваше с ужас.
Спомените на Бруенор ставаха все по-ясни с всяка нова крачка и понеже знаеше точно къде се намира, той водеше приятелите си по най-прекия път. Имаше само едно желание — да излезе навън, колкото се може по-скоро. В този миг обаче, пред него се изправи коридор, който просто не можеше да отмине. Знаеше, че и най-малкото забавяне може да им струва живота, ала изкушението на стаята, която се намираше в дъното на късия коридор, бе прекалено силно и той не можеше да му устои. Трябваше да види докъде се простира оскверняването на Митрал Хол, трябваше да разбере дали най-важната зала от горното ниво бе оцеляла.
Приятелите му го последваха без да задават въпроси и скоро се озоваха пред висока, богато украсена метална врата. Върху нея бе гравиран чукът на Морадин, най-великия от боговете на джуджетата, отдолу бяха издълбани древни руни. Бруенор се мъчеше да изглежда спокоен, ала тежкото му дишане издаваше силните чувства, които го бяха завладели.
— Тук лежат даровете на нашите приятели — тържествено зачете той, — както и произведенията на ръцете ни. Ти, който прекрачваш този праг, знай, че онова, което се открива пред очите ти, принадлежи на рода Боен чук. Приятели, бъдете добре дошли! Врагове, пазете се!
Бруенор се обърна към приятелите си и те видяха, че челото му бе оросено от едри капки пот.
— Залата на Думатоин — обясни той.
— Минали са двеста години, откакто враговете са завладели Залите — каза Уолфгар. — Всичко отдавна е разграбено!
— Не! — отвърна Бруенор. — Вратата е магическа и никога не би се отворила пред враговете на моя род. Стотици капани има вътре, дето ще смъкнат кожата на всяко сиво джудже, което би успяло да се промъкне!
И като хвърли заплашителен поглед на Риджис, продължи:
— Внимавай какво вършат ръцете ти, Къркорещ корем, че току-виж някой от капаните не разбрал, че си хем приятел, хем крадец!
Полуръстът прие предупреждението напълно сериозно, въпреки хапливия сарказъм в думите на джуджето. Той прибра ръце в джобовете си и така, без да го осъзнава, сам призна, че преценката на Бруенор за него не бе далеч от истината.
— Вземи една факла от стената — обърна се Бруенор към Уолфгар. — Не ми се вярва вътре да има светлина.