Сребърни реки

Уолфгар проследи погледа на джуджето и също ахна:

— Какво създание е могло да направи такова нещо!

Бруенор се приближи, опитвайки се да намери някакъв отговор. Кати-Бри и Уолфгар го последваха, но Риджис се отправи в обратната посока — не можеше да не провери дали все пак не бе останало нещо ценно.

Кати-Бри съзря странни отблясъци върху пода и тръгна към нещо, което смяташе за локва от някаква черна течност. Наведе се, за да го огледа по-добре и разбра, че това не бе течност, а люспа — по-черна от най-черната нощ и голяма почти колкото човек. При звука на изуменото й ахване, Бруенор и Уолфгар се втурнаха към нея.

— Дракон! — младият варварин веднага разбра какво вижда.

Той хвана огромната люспа и внимателно я изправи, за да я разгледа по-добре. И той, и Кати-Бри се обърнаха към джуджето — може би то знаеше нещо за това.

Широко отворените, ужасени очи на приятеля им, отговориха на техния въпрос, още преди да го изрекат.

— По-черен от най-черната нощ! — прошепна Бруенор, повтаряйки думите, които бяха звучали непрекъснато в онзи съдбовен ден преди почти два века.

— Научих за отвратителната твар от баща си — обясни той на Кати-Бри и Уолфгар. — Изчадие на могъщ демон бил той, по-черен от най-черната нощ. Не Сивите разгромиха моя народ, тях лесно щяхме да ги победим. Драконът на мрака изби нашите воини и ни прогони от Залите. Никой не оцеля, за да се бие със скверните му войници, когато ни нападнаха в малките зали в другия край на подземията.

От една пукнатина полъхна струя топъл въздух и им напомни, че в другия й край се намираха долните нива, а навярно и бърлогата на самия дракон.

— Да се махаме оттук, преди чудовището да ни е усетило — предложи Кати-Бри.

В този миг Риджис нададе тих вик от другия край на стаята и приятелите му се втурнаха към него, без да знаят дали се е натъкнал на съкровище или на опасност.

Завариха го приклекнал край една купчина камъни, вперил поглед в някаква пукнатина между скалните късове.

— Намерих я тук — рече той и им показа една сребърно ствола стрела. — Има и още нещо… мисля, че е лък.

Уолфгар приближи факлата до камъните и на мъждукащата й светлина четиримата видяха извивката на дървен лък и сребристия блясък на тетивата му. Уолфгар дръпна леко, очаквайки, че дървото ще се разпадне в ръката му под огромната тежест на камъните.

Ала то не се счупи и дори не помръдна, въпреки че варваринът бе вложил цялата си исполинска сила. Той се вгледа в каменната купчина, опитвайки се да измисли как да освободи оръжието.

В това време Риджис намери още нещо — златна плочка, заклещена в процеп сред камъните. Успя да я извади и я поднесе към светлината на факлата, за да вижда по-добре руните, които бяха гравирани върху изящния предмет.

— Таулмарил, Изпитващият сърцата — зачете той. — Дар от…

— Анариел, сестрата на Фаерун — довърши Бруенор вместо него, без дори да погледне към плочката.