Седмият папирус (Том 1)
- Автор: Смит Уилбур
- Серия: Древния Египет #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Седмият папирус (Том 1)». Краткое содержание книги:
Погледна подозрително към слънцето. Небесното светило се плъзгаше към хоризонта, а горещината отслабваше. Борис отмести поглед от него и се взря какво става в долината.
Точно зад съмнителния храст брегът беше издълбан от водите на реката, които образуваха нещо като малка лагуна. При по-високо ниво на реката всичко наоколо потъваше под повърхността й, но сега между течението и малкото езерце се виждаше тънка дига от чакъл. Пак в този си край, брегът беше осеян с по-малки и по-големи камъни, откъртили се с годините от околните скали. Някои от тях стояха из чакъла, други се бяха изтърколили в реката и се показваха само отчасти. Имаше една особено внушителна канара, обла по форма и голяма колкото едноетажна къща.
Ненадейно иззад храста се показа нечия мъжка фигура. Пулсът на Борис се ускори и той с трепет седна да наблюдава как човекът се примъква до един от камъните и със скок се озовава на чакъла край водата. Клекна над повърхността, напълни манерката си с вода и се завърна в скривалището си.
„Аха! Дори и на тях им е горещо. Трябва да пият вода, а това ги издава пред стария Борис. Ако не бяха птиците, никога не бих предположил, че се крият точно там. — Руснакът изцъка с език в знак на възхищение. — Мек Нимур е предпазлив човек. Нищо чудно, че е оцелял толкова време. Никога не изпуска нещата от контрол. Но и такива като него имат нужда от вода.“
Борис продължи да наблюдава с бинокъла си, любопитен да узнае следващия жест на Мек Нимур.
„Вече е изгубил достатъчно време да се крие от горещината. Щом захладнее, ще тръгне отново. Смята да извърши нощен преход — заключи той и отново погледна към слънцето. — Остават три часа до стъмване. Ще трябва дотогава да съм свършил работата, иначе в мрака ще ми е трудно да се целя.“
Преди да се изправи обаче, отново се изтегли с пълзене. Върна се обратно по следите си, докато не се скри зад някакъв каменен блок. Едва след като се увери, че хората на Мек Нимур не могат да го забележат, започна предпазливото си слизане към долината. Този път нямаше козли да му покажат пътя и трябваше да се оправя сам. След няколко несполучливи опита да се смъкне от скалистия ръб, попадна на сравнително широка тераска, която щеше да му послужи за пътека и да го отведе далеч в ниското. Щом се озова в подножието на хълма, Борис внимателно се огледа, за да запомни терена. Може би щеше да му се наложи да се измъква по същия път, трябваше да знае как да го намери. Той знаеше, че му предстои да бяга от далеч по-многоброен противник, един подобен изход би му свършил чудесна работа.
Слизането му бе отнело цял час и той си даваше сметка, че закъснява. Излезе на пътеката близо до брега на реката и се насочи към лагера на Мек Нимур. Гледаше да не изостава, но въпреки това вземаше необходимите предпазни мерки. Вървеше в самия край на пътеката, стъпваше само на камък, гледаше по никакъв начин да не оставя следи, че е минавал. И както много внимаваше, така за малко да се сблъска лице в лице с партизаните.
Беше минал някакви си двеста метра, когато съзнанието му случайно улови тихото, жално свирукане на скорец. Ако не беше толкова опитен ловец, нямаше да загрее, че в свирукането има нещо нередно. А нередното беше по кое време на деня го чува. Скорците издаваха подобни тъжни звуци единствено рано призори, когато напускаха гнездата си високо в скалите. Сега беше късен следобед и от жегата в долината едва се дишаше. Не беше трудно да се сети, че скорецът всъщност е някой от съгледвачите на Мек Нимур, задаващ се от другата посока. Партизаните се готвеха да продължат с придвижването си.
Борис реагира светкавично. Дръпна се встрани от пътеката и бързо се затича назад, добирайки се в последния момент до мястото, откъдето беше слязъл. Изкатери се колкото да има поглед върху терена и зачака. Това, което му се струваше най-неприятно, бе, че практически изгуби цялото си предимство от бързото пресичане на планината. Позицията му трудно можеше да се нарече идеална за стрелба от засада, пътят му за оттегляне стоеше открит за вражеския огън. Би било истински късмет да се добере невредим до върха. Но нито за миг не изостави мисълта за полагаемото си отмъщение. Само да се появяха жертвите му по пътеката и щеше да ги гръмне, без да му мигне окото.
Колкото и да не му се щеше, Борис трябваше да признае, че Мек Нимур го е сгащил. Руснакът дори не бе предположил, че след като веднъж са се скрили от горещината, партизаните ще тръгнат на път преди мрак. Беше си правил сметката да застане на удобна позиция над самия лагер и да изстреля два точно прицелени куршума, преди да си плюе на петите и да изчезне.