Седмият папирус (Том 1)
- Автор: Смит Уилбур
- Серия: Древния Египет #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Седмият папирус (Том 1)». Краткое содержание книги:
— Ариергардът — измърмори Борис. — Мек държи жената на края. Новата си играчка. Грижи се за нея, няма що.
Леко приплъзна предпазителя, внимавайки да не издаде присъствието си с нежелано прищракване.
— Нека ми дойдат — закани се той. — Първо ще гръмна Мек. Без излишни фантазии, без рисковани изстрели в главата. Право в гърдите. Когато го види да се свлича в краката й, жената ще замръзне на място. На нея й липсват рефлексите на войника. Ще представлява идеална цел за втория ми изстрел. От подобна дистанция и дума не може да става да пропусна. Право между хубавите й гърди. — При мисълта за кръв и насилствена смърт на фона на красотата и нежността на Тесай Борис дори се възбуди. — Току-виж ми се удала възможност да гръмна още някого. Но на това да не разчитам. Тези си ги бива. Вероятно ще се изпокрият зад скалите още преди да съм стрелял втори път.
Вглеждаше се внимателно в лицето на всеки един от партизаните, които, както и тези от предния отряд, се движеха на равна дистанция един от друг. Всеки път сърцето му се свиваше в недоволство. В крайна сметка, оказаха се само трима души, които го задминаха с бърза крачка, сякаш имаха да вършат важни дела. От Мек и жената нито следа. Лека-полека ариергардът се изнесе нататък покрай брега, тихите стъпки на партизаните отшумяха в далечината. Борис остана отново сам зад прикритието си и се заслуша в гневното туптене на сърцето си. Вкусът на дълбокото разочарование пареше пресъхналата му от жаждата уста.
„Къде са те? — питаше се той нещастно. — Къде, по дяволите, е Мек?“
Не беше трудно да си отговори на въпроса. Бяха минали по друга пътека. Мек бе използвал хората си да отвлекат вниманието на врага, а сам се бе промъкнал незабелязано от другаде.
Борис остана свит до скалата и засече пет минути по часовника си, колкото да не се сблъска с още шуфти по пътеката. Умът му трескаво работеше. Точката, където се бе разделил за последно със следите на Тесай, беше началото на козята пътека от другата страна на големия завой.
Оттогава бяха минали няколко часа; ако Мек и любовницата му бяха хванали някоя тайна пътека, вече трябваше да са с часове напред. Мек беше опитен в тия работи: можеше така да оплете следите си, че на Борис да му е нужно още толкова време да налучка в каква посока е тръгнал. Излизаше, че бегълците имат аванс от кажи-речи цял ден. Руснакът усещаше как душата му се залива с вълни от гняв, трябваше здраво да затвори очи и да стисне юмруци, за да се отърве от чувствата, които му пречеха да разсъждава. Това, което му трябваше най-много в този миг, бе време да помисли спокойно над създалата се ситуация; с нищо нямаше да си помогне, ако започнеше да хвърля чифтета като разярен бик. Една от големите му слабости бе, че невинаги можеше да си наложи сам пълен контрол.
Когато отвори отново очи, яростта бе отминала, за да остави място на ледената омраза, която открай време бе таил към етиопеца. Трябваха му няколко минути, за да реши какво да стори и по какъв начин. Най-напред трябваше да огледа пътеката. Щеше да се върне до мястото, където следите на Мек и на жената се отделяха от тези на останалите.
Измъкна се от прикритието си. Промуши се през близките храсти и излезе на пътеката. И сега не забрави за предпазните мерки, които бе взел преди малко, но времето напредваше и той трябваше да бърза. Внимавайки да не оставя излишни следи, Борис се запъти нагоре по течението на реката — право към горичката, където шуфтите се бяха разположили на лагер. Първото нещо, което му направи впечатление, бе, че двойката кани са отлетели. За всеки случай не го прие като стопроцентово доказателство, че в храсталака не се крие някой, и започна предпазливо да обикаля мястото. Отиде до обратния край на лагера и се вгледа в следите. Макар шуфтите да бяха минали оттук преди няколко часа, отпечатъците от обувките им ясно се четяха в прахоляка.
Изведнъж се закова на място и усети как тръпки полазват по ръцете и врата му. Погледът му стоеше закован в пръстта и не можеше да се откъсне. Беше попаднал в капана на Мек. Защото между следите на войнишките обувки ясно се очертаваше и тази на женската гуменка.