Седмият папирус (Том 1)
- Автор: Смит Уилбур
- Серия: Древния Египет #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Седмият папирус (Том 1)». Краткое содержание книги:
Нил започна да пренасочва течението си на юг, а пътеката се извъртя успоредно на брега. Руснакът впери поглед във възвишенията наоколо и затърси познат знак. Не бе извървял и километър, когато между черните скали се отвори процеп и гъстата гора пъргаво се изкатери между базалтовите блокове.
Той се спря и избърса потта от челото и врата си.
— Прекаляваш с водката! — скара се сам на себе си Борис. — Краката ти омекват.
Ризата му беше вир-вода, сякаш се бе къпал в реката.
Прехвърли пушката си от едното на другото рамо, вдигна бинокъла пред очите си и започна да изучава потъналия в зеленина дол. И от двете страни бе заграден от толкова стръмни скали, че да се излезе от другия му край изглеждаше напълно невъзможно. По едно време обаче увеличителните стъкла се спряха на малко дръвче, израсло на самата скала, възползвайки се от миниатюрна издатина. Отдалеч дървото приличаше на японски бонзай, с деформирано стъбло и усукани на всички страни клони.
Когато американецът бе изстрелял злополучния куршум в корема на козела, животното бе стояло тъкмо под това дърво. Борис лесно възстанови движенията на раненото животно, погледът му мислено проследи бягството му из скалите — по инстинкт козелът се бе втурнал по скритата пътека. Вдигна лекичко бинокъла и се взря в тесния, наклонен корниз, който се врязваше в почти отвесния склон.
— Да, да. Ето го мястото.
Позволяваше си да мисли на майчиния си руски. Ако не друго, то поне никой не го задължаваше повече да се мъчи на френски или английски.
Преди да започне изкачването обаче, Борис първо се свлече надолу по камъните до самия бряг на реката и наплиска няколко пъти лицето си. С огромно удоволствие накваси мазната си коса и грижливо избърса солената пот от врата и гърдите си. Изля останалото съдържание на манерката си и я напълни догоре. Пи, докато стомахът му не заплаши да се пръсне, сетне изплакна още веднъж манерката и я напълни повторно. В планината вода нямаше да срещне никъде. Най-накрая бръкна с шапката си във водата и я нахлупи обратно, радвайки се на хладината, която освежи за миг напечените му глава и гръб.
Изпълзя отново на пътеката и продължи още стотина крачки, без да бърза и с поглед, забит в краката. На едно място почти цялата пътека бе запречена от голям камък. За да прескочат препятствието, повечето от партизаните бе трябвало да стъпят в петното пясък пред него. За ловец като Борис това беше превъзходна следа.
Повечето бяха обути в ботуши, стил израелски парашутисти, със зигзагообразни грайфери, а добре си личеше как ариергардът е минал от същото място, откъдето е минала и предната колона. Борис клекна до земята и внимателно се вгледа в следите. Погледът му шареше доста време по пясъка, преди да се натъкне най-сетне на търсеното: между широките мъжки стъпки личеше и отпечатъкът на дребно, много по-добре оформено краче — това на жена. В голямата си част следата бе изтрита от дебелите подметки на войниците, но пръстите бяха останали ясно очертани и за Борис не бе трудно да познае, че кракът е бил обут в спортна обувка марка „Бата“ с плоски, гумени подметки. И десет хиляди души да бяха минали, Борис пак щеше да познае чие е било дамското краче в гуменката.
За него беше голямо облекчение да се увери, че Тесай върви заедно с останалата група. Току-виж двамата с любовника й бяха поели по странична пътека. Мек Нимур беше хитро животно. Вече се бе измъкнал веднъж от ръцете на Борис. Но не и този път! Руснакът заканително поклати глава — не и този път!
Отново заби поглед в женската стъпка. Нещо го жегна в душата при вида й. Гневът му се завърна по-силен от преди. Не ставаше дума за чувства, никой не можеше да го обвини, че я е обичал или желал. Тя просто беше негова собственост, играчка, която някой му беше откраднал. За Борис друго нямаше значение, освен обидата, че е бил пренебрегнат. Тесай го беше зарязала и унизила, сега я очакваше единствено смърт.
Борис усети как поугасналата страст се възпламенява в жилите му при мисълта за нечия смърт. Убийството беше негов занаят и призвание; но колкото и често да бе убивал през живота си, предизвикателството оставаше, никога не изпитваше пълно удовлетворение. Навярно това беше и единственото, което Борис все още преследваше и което дори водката не можеше да замести, както бе заместила сладостта от половото съвкупление с негърката. Щеше да му достави много повече радост да я убие, отколкото да я притежава отново.