Татко
- Автор: Уортон Уильям
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Благовеста Дончева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Татко». Краткое содержание книги:
— Прав си, Джони; почти бях забравил. Хей, какво весело пътуване само беше това. Спомням си, че тогава ти обещах да ти покажа планина. И всеки път, когато преминавахме по някое възвишение, ти питаше дали това е планината. Колата ни в онези дни беше форд.
Татко измъква панталони модел „Пикасо“, на червени, сини и яркочервени райета. Те са номер 28–29 и струват само един долар. Налага ги на себе си. Господи, с тази брада прилича на Сезан през последните му години.
— Много са хубави, татко, но не мислиш ли, че още другата седмица няма да ти отеснеят?
— Какво от това? Ще ги дам на някого. Мисля, че ще се чувствам чудесно в тях. Ще правя впечатление на хората. Всички богаташи, които съм виждал по телевизията, носят такива щури дрехи и не ги е грижа какво мислят хората за тях. И аз вече не искам нищо от никого. Ще ги купя. Сякаш си купувам Балтийско море; пурпурни и евтини са — какво ще загубя?
— Добре, татко, мисля, че изглеждат чудесно. А какво ще каже майка?
— Е, ще се смее и ще ме нарече откачен, но ще се смее. През последните десет години в дома ни не се чуваше много смях.
Татко купува най-невероятни комбинации от панталони и ризи. Заразявам се и му помагам да ги комбинира по цвят. Смее се и си примира от удоволствие, докато прави страхотните си костюми.
Купува си пъстра копринена риза за два долара. Знам, че едно пране ще унищожи лъскавината й. Татко казва, че ще я хвърли, когато се замърси. Очарован е от приятната мекота на плата и от начина, по който променя цветя си на светлината.
Похарчваме около двайсет долара. Не си спомням някога да съм пазарувал с такова удоволствие. Дори самият аз си купувам две доста налудничави комбинации. Не искам да мисля за реакцията на майка, когато ни види с тези дрехи. На връщане коментираме закупените костюми и решаваме кои от тях ще облечем най-напред. Татко избира златисти на цвят панталони за ски в комбинация с копринената риза. Тя е тъмносиня с втъкана златна нишка. Купуваме и връзки за спортните му обувки „Адидас“.
Вкъщи заварваме Джоан. Не знам дали майка не е изпаднала в паника и я е извикала по телефона, или Джоан просто се е отбила да ни види. Незабелязано отнасяме чантите с дрехи в спалнята към градината. Влизам във всекидневната, за да съобщя за модното шоу, което сме решили да представим. Майка е като замаяна и вече не знае как да реагира.
Най-напред се появявам аз: ризата ми е с цвят на сладолед с фъстъци, панталоните за голф на Джак Никлаус и със зелено-белите обувки за тенис на Стан Смит. Джоан изсвирва с два пръста — нещо, което усвои още преди да навърши пет години и за което винаги й завиждах.
Татко идва веднага след мен без бастун. Застава бавно в средата на стаята — бавно се обръща, свободно размахва ръце. Джоан и майка се смеят от все сърце. Започвам да обикалям и да се въртя около татко. Джоан подхваща „Хубавото момиче е като мелодия“ и майка й приглася. Пляскат с ръце в ритъма на песента. Всички се смеем щастливо. Татко се връща в спалнята. Покланям се.
— Останете по местата си, дами. Шоуто едва започва. Още нищо не сте видели.
Изчезвам в коридора, преди да са успели да кажат нещо.
Татко се кикоти така, че ръцете му треперят и се налага да му помогна с копчетата. Този път си облича панталоните „Пикасо“ и тъмносиня, свободна блуза с три четвърти ръкав. Липсва му само барета, за да изглежда като художник от Монмартър. Поглежда се в огледалото, върти глава наляво и надясно.
— Това е костюмът ми на „пенсиониран“ художник.
Взема четката от тоалетната масичка и реши брадата си, като й придава заострена форма, завива мустаците си нагоре. Прилича много повече на художник от мене.
Навличам раирани италиански панталони без колан и ги комбинирам с кафява риза с дълги ръкави и три копчета на маншетите. На джоба й дори има лъв като монограм. Изглеждам като принц, изоставен от принцесата заради иконома. Татко се вторачва в мен.
— Хей, нямаш равен на себе си.
Изсвирва между зъби — още нещо, което не можах да усвоя.
— Джони, винаги трябва да се обличаш така. Изглеждаш като човек, който не е работил нито ден в живота си.
Хвърляме последен поглед към огледалото. Страхотни сме! Излизам от спалнята и надниквам през вратата на всекидневната.
— Дами, сега ще имате удоволствието да видите какво се е носило в Париж преди петнайсет години. Времето и приливът не чакат никого.
Пристъпвам напред; татко ме следва по петите. Майка избухва в смях.
— О, не! Джоан! О, не! И двамата са глупи. О, Господи!