Повелителят на сребърния лък
- Автор: Гемел Дейвид
- Серия: Troy #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 9789547612785
- Переводчик: Симеон Цанев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелителят на сребърния лък». Краткое содержание книги:
Андромаха бе напрегната и отговори несигурно:
- Не зная.
- Тогава разбери, Андромаха - каза й той. - Защото, ако боговете го пожелаят, един ден ти ще станеш царица на Троя. И в този ден ще погледнеш оттук и ще видиш, че всички хора долу са дошли при теб и мъжа ти. Ще трябва да познаваш мислите и мечтите им, амбициите им. Защото, когато застанат пред теб, верните и неверните ще изглеждат еднакво. Всички ще се смеят, когато се пошегуваш, и ще плачат, когато си тъжна. Ще ти се кълнат в безсмъртна обич. Така че думите им са безсмислени. Освен ако не познаваш мислите зад тези думи.
- И ти познаваш мислите им, така ли, царю Приам?
- Познавам достатъчно от мислите и амбициите им, за да остана жив. - Той се изкикоти. - Един ден обаче някой от тях ще ме изненада. Ще забие кинжал в сърцето ми или сипе отрова в чашата ми, или ще направи преврат, за да ме отхвърли.
- Защо се усмихваш при тази мисъл?
- А защо не? Който и да ме наследи като цар, ще бъде силен и хитър, което го прави подходящ за ролята.
Сега Андромаха се усмихна.
- Или може да е тъп и с късмет.
Приам кимна.
- Ако се окаже така, няма да оцелее дълго. Друг от хитрите ми синове ще го свали. Но нека се върнем на въпроса ти. Защо не поисках тялото ти в отплата? Помисли за това и ще договорим отново. - Той се загледа към тълпата долу. - А сега трябва да позволя на хората - и верните, и предателите - да изложат молбите си пред своя цар.
Андромаха се върна в покоите си и се уви със зеленото наметало. Напусна двореца и се насочи към Долния град и по-бедните квартали, където настаняваха жените на войниците. Попита няколко старици, събрани около кладенец, за посоката и скоро откри жилището на Акса и още три съпруги. Беше малко и претъпкано, а по пода имаше боклук. Акса седеше в дъното на стаята, на сянка, с бебето в ръце. Видя Андромаха и се опита да стане.
- О, седни, моля те! - каза тя и коленичи до нея. - Съжалявам, Акса. Вината беше моя.
- Местарес ще се ядоса много, когато се прибере у дома - каза слугинята. - Аз го посрамих.
- Никого не си посрамила. Видях се с царя. Той знае, че това е било грешка. Ще ти прати дар. И аз искам да се върнеш. О, Акса! Моля те, кажи, че ще се върнеш!
- Естествено, че ще се върна - отвърна другата жена безизразно. - Как иначе ще изхранвам себе си и сина си? Ще дойда утре.
- Можеш ли да ми простиш?
Бебето в ръцете на Акса започна да скимти тихичко. Слугинята разтвори туниката си, разкривайки една тежка гърда, и вдигна детето към нея. То се притисна в нея без особен успех, но после започна да суче по-уверено. Акса въздъхна и погледна Андромаха.
- Какво значение има дали ти прощавам, или не? - попита тя. - Наричат ни слуги, но ние сме роби. Живеем или умираме по нечия прищявка. Набиха ме, защото са ме видели в банята. Теб набиха ли те, защото те видяха с мен?
- Не, но те моля да ми повярваш, че бих предпочела да бяха набили мен вместо теб. Можем ли да бъдем приятелки, Акса?
- Аз съм твоя слугиня. Ще бъда такава, каквато ме искаш.
Андромаха се умълча, докато жената не нахрани бебето и не го подпря на рамото си, тупайки го нежно по гръбчето.
- Много ли те нараниха? - попита накрая.
- Да, нараниха ме - отвърна Акса със сълзи в очите. - Но не с ударите от въжето. Аз съм жената на Местарес, щитоносеца. Той се сражава за царя и Троя вече в десет войни. Сега може да е умрял и аз живея всеки ден в страх от новините. И какво правят те, за да успокоят страданието ми? Пребиват ме и ме изхвърлят от двореца. Никога няма да им го простя.
- Не - каза Андромаха и стана. - Нито пък аз. Ще се видим утре, Акса.
Дребната жена я погледна от пода и изражението й се смекчи.
- Но ти отиде при царя заради мен - каза тя. - На теб ще простя. Обаче без повече бани.
Андромаха се усмихна.
- Без повече бани - съгласи се тя.
Когато се върна в двореца, мина през градините. Там все още имаше около двадесетина души, които се наслаждаваха на сянката и миризмата на цветята. Креуса разговаряше с Агатон в една беседка, разположена в далечния край на стената. Носеше бяла рокля, поръбена със злато, и бе отметнала глава в пародия на безгрижен смях. Вятърът развяваше светлата й коса.
Когато Андромаха се приближи към тях, Агатон я видя и се усмихна сковано. Притеснен е, помисли си тя. Креуса, за сметка на това, изглеждаше ужасно доволна от себе си.