Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)

Милосецът я прегърна още по-здраво и я понесе през двора. Зад гърба му се разнасяха викове, в ноздрите й нахлуваше странната тръпчива миризма на огромното му тяло. Сърцето — или сърцата му — тупкаха оглушително. Той си пое въздух и извика:

— Тук няма никой. Тръгвам си.

Нечий глас го инструктира да спира всеки, който му се стори подозрителен, и добави:

— Ако обичате, командир К’рок.

— Обещавам. — Сетне, по-тихо: — Ще имат да вземат.

— Какво правиш?

— Измъквам те. Ти не слушаш моите предупреждения.

— Така е.

К’рок изръмжа. Продължаваше да я стиска с яките си ръчища и тя си помисли, че само да поиска, би могъл да я строши като вейка.

— А трябваше да ме послушаш. Не бива да се появяваш тук.

— И без това вече приключих.

Бяха близо до външната ограда, добре осветена и охранявана. Амбър се огледа, притича до едно дърво, покатери се на него и се скри в клоните.

— Оттук нататък и сама ще се оправя — извика тихо тя.

Милосецът остана долу.

— Не мисля така. Министърът на войната не е глупак. Остани тук. Ще докарам кола. — Поклати огромната си глава и се отдалечи бързешком.

Амбър остана на дървото. Едва сега забеляза, че трепери от напрежение. Нямаше друг начин, налагаше се да се довери на К’рок, независимо от рисковете.